В демонтажа на паметника на Съветската армия и дебатите около него се включват все повече гласове, както приляга на една медийна среда, която, първо, все пак достигна до някакъв плурализъм, и второ, това й носи пари. Единственото цензурирано мнение до момента бе прословутото интервю на Митрофанова, за което се казва със съжаление, че "никога няма да го чуем", така сякаш не е ясно какво съдържа то. Според мен е кристално ясно какво е казала тя, както е кристално ясно какво казват защитниците на демонтажа. Каквото и да се направи - да се цензурират абсолютно всички, да се цензурира само едната страна, да се цензурира само другата или да говорят свободно от сутрин до вечер, няма да научите и чуете нищо ново в която и да е от конфигурациите. Ако от доста време насам имате чувството, че вече не дори по госта - а по водещия - може да се досетите за съдържането на разговора, значи сте стигнали до последната фаза на медийната консумация. От нея насетне трябва или да спрете, или да затъпеете.
Но ето, че се появи нещо различно - разговори за хората, които са позирали, за да бъде издигнат монумента; моделите и техните истории. Някои от тях не са живи, други са. И съвсем скоро единият от моделите в интервю се противопостави на "вандалския акт", като обяви, че съдбата му (на паметника) трябва да се реши с референдум.
Интересното тук е, че се предполага, че моделът на подобен монумент има въобще някакво значение и едва ли не ситуацията прилича на моделстването за един художник; че става дума за приблизително същия естетически формат. И ето ти медийната драматургия: демонтират фигура на човек, позирал за нейната изработка. Тази фигура е бдяла над София десетилетия наред. Човекът остарявал, лицето му на монумента не; Дориан Грей; животът е кратък, изкуството вечно. И сега работникът с флекс безжалостно разрязва постижението на изкуството, а същият човек, доживял да види безрадостното си, фатално понижение в ранг - от високостоящ, централен пиедестал до захвърлена в ъгъла на музей желязна глава, коментира ядосан. Трябва да се каже, независимо от позицията ни за паметика - това е направо комично. Никой никога не се е вглеждал в тези лица с премаляло от естетическо удивление сърце. И причината не е, че са твърде високо, защото има и такива, които са на нивото на погледа; а защото дори създателите на монумента не са гледали на това като на изкуство. Но не казвайте това на ядосаните модели. Те няма да го преживеят добре.
Автор: Георги Петров
