Тази нощ спах. И станах късно. Още преди кафето се логнах във Facebook и разбрах за Париж. Проспала съм го. Сега чета и наваксвам.
И отвсякъде ме гледа френското знаме, Айфеловата кула и спрежението в първо лице единствено число на глагола être. И вече ми се повдига.
Защото:
Колко от вас през тези години са шернали поне снимка на умиращо африканче от глад?
Колко от вас са си сменили профилната снимка с плачещо сирийче?
Колко от вас не удостоиха със същото внимание и дори не се разплакаха от снимката на трупа на малкия Айлан Кюрди (сещате ли се – онова момченце на турския бряг с лице заровено в пясъка?). И десетките деца след него?
Колко от вас са подминали снимките на загиналите по автобусните спирки хора в Украйна?
Колко?
Ама Айфеловата кула стои по-добре, нали? По-шик е. Нищо френско не ни е чуждо, а?
Има и по-интелигентни. Знаят значението на думите Je suis.
Сега всеки е Je suis нещо си. Всъщност това е от началото на годината. И оттогава все на първо лице единствено число стоим. Но глаголът être (съм) има и други форми. И не стои на едно място. Той продължава така: следва tu es il/elle est (той/тя е) и се минава през nous sommes (ние сме) и изобщо френският е сложен език с много съгласуване.
Да, красива е Айфеловата кула, а преди нея е било красиво и уредено и в Сирия, и в Ирак и много други места, изравнени със земята. Само че тогава не ни интересуваше. Трябваше да стигне до Айфеловата кула, но кървавата диря е дълга. Проспали сме я. Сега най-малкото може да почетем и да наваксаме.
Способността за съчувствие не е избирателна или поне не бива да е така, защото в противен случай се нарича лицемерие.
Автор: Евгения Гигова
