Имаше един много симпатичен журналистически лаф: "Ситуацията започва да прилича на положение, което всеки момент ще ескалира в обстановка". Седим си с колегите (тулупи и мисирки) най-дисциплинирано на компютрите, работим си дистанционно и по устав, отразяваме най-добросъвестно събитията и крилатите слова на държавните люде и се чудим доживяхме ли на живо този наш стар журналистически лаф да се сбъдне? Ако все още ни е позволено да мислим в извънредно положение, май да. А преди само се шегувахме с този израз, ако някой колега закъса с по-трудните думички или страда от синонимен дефицит.
Кой да се надява, че държавните ни люде също се вълнуват от положението и искат да го обърнат в обстановка? Ако прочетете малко по-внимателно предложенията за промени в Закона за здравето, поднесени на парламента от ГЕРБ и коалиционни партньори, ще се смаете и разтревожите. В чл. 63 се регламентира, че националният здравен инспектор може да предложи, а здравният министър може да наложи "извънредна епидемична обстановка". В този обстановка министърът въвежда "временни противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион". Цитатите в кавичките са съвсем точни, а цитираните понятия, повтаряме, са предложения за редакция на чл. 63.
С други думи, на плещите на министъра на здравеопазването Кирил Ананиев пада планина от отговорности. Той (и главният държавен здравен инспектор) имат нелеката задача да ни отведат от извънредното положение в извънредната обстановка. Ако преценят, че има такава някъде или навсякъде.
Човек веднага би се запитал вездесъщ ли е здравният ни министър и може ли да бъде натоварен с такива правомощия в една държава, която би трябвало да е демократична? На практика министърът, с любезното съдействие на държавния санитарен инспектор, може да карантинира, изолира, затваря или да нарежда затваряне на който регион реши или на цялата държава. И то не само заради коронавируса, а и по причина на куп други болести. И всичко това – без коректив. А корективът, върховната власт в една парламентарна република, е Народното събрание. То се състои от избрани демократично депутати, поставени там, за да съставляват висшия законодателен орган в Република България.
Може ли един здравен министър да носи отговорност, съизмерима с тази на парламента? За колко време на плещите му ще тежи това бреме и има ли капацитет да го носи? Имат ли нормативните актове, които ще произвежда, пълната сила на закони? Ако да, откъде накъде и докога? Проектът за промени в Закона за здравето не дава категорични отговори на тези въпроси. Вероятно мнозинството в парламента ще ги приеме, както прие Закона за извънредното положение, който два месеца пораждаше бъркотии и въпроси. Въпроси, които все още нямат отговор и вероятно ще бъдат смотани под килима заедно с въпросния норматив.
Някои положения от него обаче ще продължат да действат. Те се наричат условно права. С промени в куп други закони някои плащания ще бъдат разсрочени, а някои избирателно спасителни мерки – удължени.
Толкова за правата. Сега за задълженията. От предложенията на управляващите излиза, че задълженията и ограниченията ще възникват когато те решат (или по-точно здравният министър реши). От политическа гледна точка вероятно е много удобно един да бъде лошият. Но доколко е правомерно? Не казваме справедливо, защото ще прозвучи наивно. За съжаление управниците ни са на път да скарат правото и здравето. А едно поне нормално общество не може и без двете. За съжаление, през последните два месеца смаяното народонаселение наблюдаваше как здравният министър Ананиев ту издаваше заповеди, ту ги поправяше, ту ги отменяше. Сега, по волята на парламента, който на практика, ако приеме този проектозакон, ще абдикира сам от себе си, като все пак ще има шанс за частичен съдебен контрол в Административния съд. Не е ли това нонсенс, наред с факта, че всъщност с работата на независимата съдебна власт ще се бърка човек от изпълнителната - като налага противоепидемични мерки и те могат да са основание за спиране на работата ѝ? Спираме с въпросите, но все се надяваме законотворците ни да си ги зададат, преди да гласуват безропотно.
Завършваме с едно тъжно напомняне от миналото. Навремето съветската власт съчини една болест, за да се разправи с неудобните. Нарече я "вялотекущая шизофрения". С тази диагноза в съветските лудници са прибирани не един и двама дисиденти. Не е имало пред кого да обжалват диагнозата. За справка – романът на Михаил Булгаков "Майсторът и Маргарита". Или съдбата на прототипа на Майстора – големия руски поет Осип Манделщам.
Автор: Спасиана Кирилова
