Съдбата може да бъде ужасно иронична – направо болезнено. И понякога е такава – точно както в случая с Истанбулската конвенция и позицията на ГЕРБ по нея.
Иронията се крие във факта, че в конвенцията няма нищо, което ще обърне (де)еволюцията в България, но сега на точно Борисов му се налага да го обяснява при явния негативен отклик на огромна част от обществото. И, разбира се, нещата само се влошават. Точно като в приказката за лъжливото овчарче - вълкът дойде и никой не вярва, че е тук.
А защо е така? Ами защото точно Борисов, който управлява вече 8 години, не направи нищо съществено, за да му вярват хората по важни за тях въпроси. Точно въпроси като Истанбулската конвенция демонстрират какво е доверието на хората към управляващите, демонстрират ефекта на това да избираш (уж) по-малкото зло, а не да търсиш по-голямото добро. Демонстрират и нивото, до което са ни докарали политиците – доста неандерталско, защото така им е угодно. Но понякога това се оказва нож с две остриета.
Ако българите живееха в среда, в която бива стимулирано (само)усъвършенстването, то проблеми като тези с Истанбулската конвенция нямаше да съществуват. Но средата превръща такива неща в проблем. Тя не е проблем, когато трябва да има обществена енергия срещу случаи на зловеща корупция – защото там трябва разум, трябва и съзнание да проумееш какво значи да бъдат преточени 4 млрд. лева от КТБ и как това засяга и теб, съответно да се възмутиш и вбесиш. Но когато се подтикне емоцията и то по въпроси и теми, които реално не представляват изобщо непосредствена опасност за стандарта ни на живот, когато бъде въздействано на чувствата, тогава няма управление, няма и спасение – тогава има само всепомитаща вълна.
Сега Борисов опитва най-старият номер – да протака и отложи. Само че шумотевицата относно конвенцията вече е прекалено голяма и силна, прекалено политически удобна. Оттук насетне ратифицирането на документа ще е непопулярна реформа – а непопулярните реформи Борисов не ги прави. В случая, обаче, има един много важен момент – конвенцията е прекалено знакова и за чуждестранните ни партньори, прекалено ясен знак в какво се е превърнала България, за да бъде подминат. И това не може да остане без последствия. Точно както вече си личи, че не е без последствия дългогодишното издевателство над ключови за съществуването на държавата сектори, системи и сфери – като образованието (в случая), като здравеопазването. Въобще – най-доброто предстои, включително и за такива като Борисов – със статут на "вечни".
Автор: Ивайло Ачев
