В разгара на предизборната кампания просветният министър проф. Николай Денков попадна във физически сблъсък на публично място. Атакуваха го по неговия служебен маршрут в близост до работното му място. Силите на реда този път реагираха адекватно и министър Денков не пострада. Но се размина на косъм от удар с дръжката на знаме, развявано от българин-юнак, тръгнал да протестира.
Този щрих от битката за следващия парламент е твърде красноречив за хората, които напират към него.
Протестът е право, понякога дори дълг на всеки гражданин, воден от обществения интерес. В случая налетелите на професора вероятно гледаха на протеста като на включване във футболна агитка, която има за цел да набие противника.
Този конкретен протест обаче си има организатор. Каквито и елементи да мобилизира, именно той носи отговорност за поведението и за действията им. В случая този детайл някак се разми и аудиторията бързо преглътна инцидента, улисана в сертификати и предизборни надлъгвания. Нападнали министър - какво толкова, всяка минута някъде нападат някого. Да, не е проблемът в това, че са посегнали на професора. Проблем е, че това е модел на поведение, план за действие и част от националния манталитет.
За каква промяна изобщо можем да говорим, след като всички ние като общество забравяме и преглъщаме подобни деяния като част от новинарската хроника, която не ни засяга? А истината е, че ни засяга. Защото същата тази простащина не само опорочава протеста като идея и като гражданска позиция, но е и индикация що за племе сме и що за претендиращи да се наричат хора виреят край нас, забилите носове в клавиатурите.
Същите тези гласуват и избират еднокнижници да ни управляват, а чалгари да ни учат на парламентаризъм. И отказват да признаят друга гледна точка освен тази на силата - била тя физическа, финансова или властова.
Министър Денков е деликатен човек и изобщо не раздуха въпроса. Вероятно за да не влиза в унизителни обяснения за нивото на народа, чиито деца е длъжен да просвещава. А нивото е плачевно и това се вижда от много години насам. Професорът просто каза: "Явно някои така разбират политическата борба, политическата агитация, подготовката за избори. Очевидно всичко беше провокация. Удар не е имало. Имаше опити да бъда ударен".
Така високият интелект, ученият с международно признание, министърът, управляващ едно от най-тежките министерства, отговори на самозабравилите се, налитащи на бой с дръжката на знамето. Тъжна и тягостна картина, която няма да се промени, докато обществото има търпимост към наглите и арогантните, поставящи се в услуга на една или друга политическа сила.
Политическата борба у нас, за жалост, цяло столетие не е помръднала като ниво. Гочоолу и Дочоолу, Данко Хаирсъзина и останалите Алекови герои са живи и днес. И правят кампания. Кампания, която, ако съдим по прелюдията към нея и по съпътстващата я неземна простащина, може да завърши ето така:
"София. Министър-президенту. Изборите се извършиха при абсолютна тишина и порядък. Избрани: Ганьо Балкански, Фильо Гочоолу и Танас Дочоолу, всички наши. Опозиционните кандидати се провалиха позорно. Щом се появиха избирателите с музика начело, шайката им се разбяга. Целият град тържествува. Да живее Негово Царско Височество.
Ганю Балкански".
Автор: Евелина Гечева
