Ако човек следи отблизо т.нар. Big Tech - корпоративните бехемоти на Силициевата долина, едва ли би ахнал от изненада след решението на Марк Зукърбърг. A именно - да сложи край на програмата си за проверка на факти в рамките на социалната мрежа. Пределно ясно е, че при всеки обрат на махалото в едната посока - либералната или консервативната - големите технологични компании церемониално се вричат във вярност към новата власт. И без излишна съпротива приемат техните идеологии и интереси и изработват мощни технологични инструменти, с които да ги обслужат. Това е неизбежно като природен закон и е толкова сигурно, колкото, че дойде ли есен, птиците ще отлитат на юг. За всеки Big Tech идеята да тръгва на война срещу американската администрация е невъзможна: залогът от капитали е прекалено голям.
Решението на Зукърбърг със сигурност ще окаже сериозно влияние върху фактчекърството (проверката на факти). Защото то вземаше на прицел фалшивите новини именно в социалните мрежи: там те се множат най-безконтролно. Оттук насетне фактчекърите няма да бъдат премахнати, но ще изгубят сериозни позиции и потоци от финансиране. И вероятно ще бъдат дискретно загърбени. У нас впрочем ефектът може да се наблюдава светкавично: влиятелните "стени" в социалните мрежи вече бълват или задоволство/злорадстване, или сериозни притеснения по темата. Качват се и списъци с имената на нашенски фактчекъри, за да може, изглежда, да бъдат линчувани за последно.
Подобна публична инквизиция не е за пример, доколкото журналистика, която лъже безобразно, криви фактите до дупка, фабрикува нови и манипулира, тъй, да се каже, творчески, не е журналистика, а политика. Да се възмущаваме, че някой е посвещавал усилия за повече чистота в социалните мрежи и медиите, и че е изградил екип, структура, пък и софтуер, с които да ги съблюдава, също е не много справедливо. Знам възраженията (по-долу ще ги обсъдим), но преди всичко да кажем очевидното. То е, че никога преди връзката между реално и виртуално не е била толкова хлабава. Никога преди конспиративните теории не са били толкова широко и почти религиозно изповядвани. И никога преди лекотата, с която една дезинформация може да се разпространява мълниеносно, не е била толкова стряскаща. Постистината устройва не само политиците, но и нас: тя е по-интересна, добре скроена е по нашите желания и е успоредна на убежденията ни. Реалността не ни харесва и я загърбваме много лесно - докато не ни удари по главата извън социалните мрежи, където в крайна сметка животът все още вирее първо.
Какъв тогава, като изключим верноподаническия акт на Зукърбърг към Тръмп, е проблемът с фактчекърите? Има един общо взето явен, забелязан отдавна. Той е, че фактчекърът очевидно може да бъде пристрастен. За това не е нужно той въобще да казва неистини. Достатъчно е да подлага на съмнение това, което се очаква да подложи, и да премълчи онова, което се очаква да не споменава. Срещу пристрастността впрочем нямам нищо против: илюзия е да се вярва, че обективна журналистика, в перфектен, идеално-математически вид, е възможна. Имам обаче възражения срещу маската, която прикрива същата пристрастност. Мнозина фактчекъри анонсираха работата си като пазители на точната, едва ли не стерилна обективност, а бе ясно като бял ден, че се отнасят към фактите като към диджейски пулт, в който ще усилят или намалят онова, което предпочитат. Ако човек казва избирателно кое е вярно и кое не, той общо взето заблуждава - въпреки, че технически не лъже.
Честността изисква да признаем още нещо: никой не успя да докаже, че широките маси, които са жертви на заблуда, могат да се повлияят от фактчекъри, заели се да я опровергават. Все още се издирват онези многолюдни тълпи, повярвали на конспирация или дезинформация, а после спрели да вярват, защото прочели фактчекърски материал. От другата страна ставаше нещо много по-различно: възприемаха ги не като коректив, а като "агенти на Матрицата". А това допълнително придаваше революционен ореол на всяка масова заблуда.
Но тези положения са ясни и не изчерпват главния проблем. Той е малко по-фин. За по света не знам, нямам представа. Но у нас гилдията от фактчекъри успя косвено да внуши едно особено разбиране за журналистиката.
Разбирането гласи: достатъчно е това, което казваш, да е вярно, за да е и важно. И обратното: достатъчно е да съдържа грешка, за да бъде незабавно отстранено с латексови ръкавици от дневния ред. С подобен санитарен устрем фактчекърите превърнаха изречението "това не отговаря на фактите" в нещо като интелектуална кулминация. Да си фактчекър стана "професия", която на места се упражняваше със странно чувство за превъзходство над обикновената журналистическа работа. Така сякаш тя по дефиниция не включва проверката на фактите. Не са един или двама, които и до днес изживяват разбулването на дезинформация като постижение, което се равнява, да кажем, на разкритията на разследващата журналистика. Или пък на талантливо изпълнения текст или репортаж. Или пък на смелата атака на журналист срещу силните на деня.
Още едно лично впечатление, придобито "на терен": заради активната работа с подрастващи беше индиректно внушено на доста млади момчета и момичета, че да откриваш дезинформация е средоточието на медийната кариера. Път, който е хем по-престижен (модерен е, отговаря на съвременни нужди), хем по-лесен. И че докато едни ще тръгнат по бавния маршрут на журналистиката, налагайки им се да преминат през всякакви изпитания, да изграждат авторския си облик, знания и стил, други могат да бъдат обучени как да откриват неверни твърдения и да ги изтипосват от сутрин до вечер. С една дума превърнаха педантичността в смисъл и цел на медийното съществуване, а не в това, което тя е: необходимо условие. Този факт поразително им убягваше. Току-виж го оборили.
Автор: Райко Байчев
