На 1 юни, 11 дни преди началото на световното първенство в Бразилия, един от избраниците на Луис Фелипе Сколари - Оскар, ще издаде своя автобиографична книга. В нея той разказва за тайните на бразилския футбол, за миналото си и за своята кариера.
Публикуваме част от книгата, озаглавена "Бразилия на Оскар: Пътуване в сърцето на страната, нейните жители и места и страстта към играта". В нея Оскар разкрива каква е разликата между футбола в бразилските градове, говори за това, което обединява бразилския народ и за това, което го разделя - социалният произход.
Израснах в предградие на Сао Пауло, наречено Американа. Животът там беше много различен в сравнение с този в центъра на града. Навсякъде в Сао Пауло имаше дрога, престъпност и опасност от насилие, но Американа беше по-спокойно и тихо място и в него проблемите не бяха като тези в по-бедните квартали. То беше подходящо за момче, което обича футбола. Беше достатъчно сигурно, за да изляза навън и да поритам сам в парка. Можех да изкарам целия ден извън къщи. Научих се да ритам като малък, с проби и грешки, играейки по цял ден на улицата или в парка. В Бразилия, когато започнеш да гониш топката, не ти тежат никакви тактики. Който може да дриблира с топката и да вкарва голове, просто го прави. И точно на това се научих.
Играех футбол на малки вратички до 16-годишен когато станах професионалист. Смятам, че бразилският футбол е достигнал до нивото, на което е, благодарение на него. Игрищата са по-малки, вратите също. Трябва да си по-бърз във всичко, което правиш, особено когато трябва да взимаш решения на мига. Ако дриблираш, трябва да го правиш с контрол върху топката на по-малко пространство. Ако стреляш, трябва да си по-точен, защото вратата е по-малка. Много бразилски футболисти са самоуки като мен. Първите ми тренировки не бяха в клуба, а на училищен турнир. Той беше организиран от кметството и нямаше нужда да се плаща за участие.
Така развих своя стил на игра още преди да отида в първия си клуб Сао Пауло. Това е фантастичен град с всичко, което искаш - ресторанти, магазини, забележителности и има какво да се прави. Забързан град. Всички в Бразилия обясняват как хората в Рио са на плажа по цял ден, всеки ден. И добавят, че жителите на Сао Пауло просто работят непрекъснато, а хората на юг са зли. Всички страдаме от стереотипи.
В Сао Пауло твърдяха, че трябва да съм новият Кака
Предполагаше се, че трябва да правя всичко, както Кака го е правел. Искаше ми се да кажа: "Не, аз съм просто себе си".
Когато през 2010 г. преминах в Интернасионал, се преместих в Порто Алегре. Тъй като е далеч на юг, този град е с много различна култура. Хората - гаучоси, живеят и вършат нещата по свой си начин. Тук поведението е по-спокойно и това ми допадна. Този град е по-спокоен от Сао Пауло. Тук дори не се пие кафе, както навсякъде другаде в Бразилия, а напитка, наречена чимарао - чай с мате. На футбола се гледа много сериозно и може би поради тази причина градът е създал толкова много треньори и мениджъри, включително Дунга - капитан на отбора - световен шампион през 1994 г., и Сколари, който изведе националния отбор до титлата през 2002 г.
От две години играя в Челси, в Лондон. За мнозина бразилски футболисти зад граница като мен завръщането у дома за световното първенство е повече от специално. Знам какво е усещането да играеш пред трибуни с бразилски запалянковци. Важно е да усетим своята отговорност и да се отнесем сериозно към нея, но без да позволяваме напрежението да ни потиска. Не трябва да позволяваме важността на турнира да ни спира да играем по начина, по който искаме. А ако го направим, знаем, че ще бъдем подкрепени от 200 милиона бразилци.
Не е за вярване, че Бразилия е печелила световната купа навсякъде, но никога у дома
Разбирам какъв ефект е имала върху хората загубата от Уругвай през 1950 г. Поради което тази година е още по-специална. Моят първи ярък спомен е от участието на Бразилия на световното през 1998 г. Помня как достигнахме до финала и загубихме от Франция. Гледах го заедно със семейството и с приятелите и понеже бях малък, седях точно пред телевизора. След края на мача избухнах в плач, както предполагам са се разплакали и много други хора в цялата страна. Най-прочутият отбор на Бразилия е от 1970 г. и в него е имало велики играчи - Пеле, Жаирзиньо, Ривелиньо, Тостао, но също така е имало и своеобразно усещане за колектив. Погледнете четвъртия гол срещу Италия на финала (смятан от мнозина за най-красивия за всички времена). От единия край на терена до другия, пас след пас след пас. И десният бек Карлос Алберто е този, който бележи. Такъв гол е възможен само в отбор, в който има особена вътрешна спойка. Ние сме наясно, че можем да бъдем толкова добри, колкото предишните генерации, само ако играем по начина, по който те са го правили - от Пеле до Роналдиньо и Роналдо.
Бразилия е известна с масовото веселие. Където и да отидете по време на световно първенство, навсякъде има място с огромен екран, на който се излъчват мачовете, а хората се събират там заради футбола.
Всички в Бразилия са със смесен произход
Докъдето ми стига погледът назад в моята фамилия, виждам, че съм мелез. В този смисъл съм типичен бразилец, а моите родители са типични бразилци, колкото и далеч да погледнем назад във времето - та чак до индианците. Хора от целия свят идват в Бразилия, за да живеят тук, заедно със своите религиозни убеждения. Мнозина са католици или евангелисти, но има и хора от африканските религии, исляма, лутеранството, индуизма, юдейската религия, италиански католици - всеки със своята вяра. Това разнообразие е от значение и за бразилския футбол. Погледнете съставите на националния отбор, печелили световната купа от 1958 г. до сега. В тях има същата смесица от хора с различно потекло - както хората по улиците. Гордеем се с факта, че можем да тръгнем по улицата и да видим хора с различен цвят на кожата и очите, както и хора от различни раси. Може би именно затова бразилците се славят като хора, които могат да бъдат щастливи и с това, че всеки е добре дошъл тук.
В Бразилия има и сериозно разделение, но то е свързано със социалния произход. Аз схващам това разделение, защото произхождам от просто семейство, макар че сега живея охолно. Изпитал съм разделението и от двете страни. Нашето разделение е на бедни и богати, но никой не е получавал клеймо заради цвета на кожата.
Когато израстваш като млад футболист, вероятно мечтаеш как един ден ще играеш в Европа. Но първата мечта, която винаги остава, е да играеш за бразилския национален отбор. Първият ни мач е срещу Хърватия и цялата страна ще ни гледа. Не знам кой ще е по-развълнуван - играчите или запалянковците. Но всички ще сме заедно и ще изпитваме едни и същи чувства - силни емоции, вълнение, еуфория, гордост и - надявам се - радост.
