Здравейте, мамо и тате! Как сте? Как я карате? Липсвате ми! Измина толкова много време, откакто не сме заедно. Мен не ме мислете, пазете се вие. Аз съм добре. Имам си интернет и телевизор. Е, за телефона малко се чака, но и без това за никъде не бързам. И с нови приятели се сдобих - в една стая спим.
Топло е тук и храната не е зле. Имам още повече свободно време и почти по цял ден лежа. Дори мога тайно да си пафкам. Как е малкото ми братче, а кучето? А колата, мамо, как е тя? Колата. Добре ли е? Тя най-много ми липсва. Измина толкова много време, откакто не сме заедно. Дано да се поправи! Нали не ми се сърдите, че аз малко я повредих?
А приятелите ми? Виждали ли сте ги? Те къде се подвизават? Обаждат ли се, питат ли за мен, пътуват ли, забавляват ли се? И още ли сме в извънредно положение? Знам, че скоро ще мога да се върна у дома. Нямам търпение. Малко пари ми трябват само - 100-120 000 лева. Чакате ли ме, мамо? Измина толкова много време, откакто не сме заедно - цели 72 часа...
Колкото и да не искаме да си признаем, това е суровата истина в България. Точно такова ще бъде и бъдещето. От кого зависи да се промени? Само и единствено от новите родители. От майки и татковци, които учат и възпитават децата си на труд, морал и правила. Хиляди, дори милиони невинни си отидоха от този свят през последните години заради безрасъдството на млади надрусани хлапета. Но после пак се питаме и питаме, и само питаме защо и докога. И нищо повече. Просто продължаваме да се изненадваме колко неработеща е съдебната ни система. И при всяка следваща трагедия се възмущаваме, тъжим, гневим се и после... после забравяме... забравяме и чакаме следващия Великден!
Автор: Моника Георгиева
