Тежка криза е налегнала малките партии в българския парламент. Тези дни Синята коалиция предаде Богу дух и това беше само заключителният акорд от проблемите в присъдружните там СДС и ДСБ. Бунтарите в СДС поискаха освобождение от Костов, с което лидерът Мартин Димитров не се съгласи.
Така най-старата демократична организация отново е пред разцепление. Защото - ако се съди от гласуването в ръководния им орган - и Мартин си има поддръжници.
При Костов революция срещу авторитаризма му вдигнаха десетина висши и не толкова висши апаратчици. И я напуснаха. Въпреки че лидерът им в неговия високомерен стил обяви, че в партията всичко е под контрол, под краката му пари. За РЗС на Янето какво да кажем - там депутатите отцепници разтуриха парламентарната група, а самата партия вече съвсем пропадна под чертата за влизане в парламента.
В Атака в момента цари затишие, Волен удържа групата си в парламента на ръба, а роднините му след месец ще учредяват партия-близнак, която да върнала доверието в национализма. Колко до ДПС, самата самоизолация на Доган говори за стъписване и търсене на изход.
Малките са в криза. И всички вкупом обвиняват Борисов за това. Дългата му ръка, както се изрази Мартин Димитров, не се посвенила да посегне и на синята идея, за да си разчисти пътя към пълната власт в държавата.
Че това обвинение е пълна тъпотия, две мнения по въпроса няма. То е папагалско повторение на изречени от Яне Янев и Волен Сидеров подобни обвинения преди време.
Малко по-перфидно, но в същия стил, обвинение получи Борисов и от ДПС - че с посещението си при стачкуващите работници в Кърджалийско през миналия месец крадял гласове от традиционния им електорат.
Вътрешните противоречия, управленските сблъсъци, а така също и пълният срив в социологическите проучвания на партиите-файтони напоследък дават основание на наблюдателите да говорят за постепенна, бавна и мъчителна ориентация на страната ни към двуполюстния модел на управление. Дали е така или не, не се знае. Това, което със сигурност се знае обаче, е, че двуполюстният политически модел е една поначало по-добра организация на политическата система. Според световния опит малките партийки малко по малко се превръщат във филиали на двете големи, докато накрая окончателно се вливат в тях. Заедно с членската си маса, колко и да е символична.
Двуполюстно в България. Защо пък не. Двупартийната система не бива да плаши. Така, както не е уплашила никого там, където сега тържествува.
Тя има стара история и, както твърдят корифеите на политологията, е политическият връх на демократичното общество. Работи от столетия в Англия, господстваща е в Западна Европа, на много места по света също, а най-добрият пример си остават Съединените щати. Двуполюстният модел е добър шанс и за България. Шанс за избавление. Най-малкото от партийната номенклатура, от кресливите лидерчета, от пилеенето на парламентарна енергия, на пари, субсидии и т.н. Разбира се, и от цирковете на политиците-палячовци, на които се нагледахме и наслушахме 23 години.
Нека сега, макар и виртуално, разиграем следната сценка. Дали времето на действието е веднага след парламентарни избори `2013, или в по-дълечното бъдеще, е без значение. Случката обаче става все по-възможна и неизбежна.
Поредните избори току-що са преминали. Новият парламент заседава, а отвън, на стълбите на парадния му вход, Костов, заместникът на Мартин Димитров, Волен Сидеров и Яне Янев, вече извънпарламентарни, играят белот.
Фразата, която най-често чуват случайно преминаващите граждани, е: "Без коз".
Далече някъде - в полите на Витоша - Доган продължава да мисли. Но колкото и да мисли, той знае, че рано или късно ще трябва да се смести в карето... Освен ако, мислейки, не измисли нещо...
