Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Защо младите искат да се харесат на своите баби

29 декември 2013, 10:31 часа • 34727 прочитания

Представете си удивлението ми, когато в хода на разгорещен политически спор една студентка ме съкруши с аргумента: "баба ми казва, че професорите трябва да са ни за пример".

Не ме разбирайте погрешно: и аз мисля, че трябва да даваме пример, а и възрастта ми вероятно не е била далеч от въпросната баба - но нали аз следваше да настоявам на това?

Изведнъж си дадох сметка, че наместо да ни пометат с нови идеи и ценности, младите опитват да ни се харесат. Че това, което ни изглежда като поколенчески бунт, май повече прилича на абитуриентски бал, където едните си правят прическа като мама, а другите бибипкат от колата - мечта на тате.

През 90-те беше бумът на православието: студентите ми постеха, смиряваха се, палеха свещи. В средата на 2000-те беше пикът на националното. Поднасяха се венци на герои, спореха на купони за тънкости от македонската история, татуираха Крум Страшний под фланелката "Том Тейлър". Последната вълна, чийто връх видяхме тази година, беше свързана с правилата, с правилния капитализъм.

Всяка от тези морални моди - религия, патриотизъм, законност - сама по себе си е похвална. Но все пак защо наместо бунт - състезание с възрастните по консерватизъм?

Да вземем правилата. Какво следва от това, че при така сложилите се неравенства най-после се въведе ред и законност? Неравенствата ще се увековечат. Затова "олигарсите" почват сами да настояват за правила, след като веднъж са овладели дадена територия. Ако младите искат разместване на йерархиите в полза на начеващия, трябва да се борят за политики, не за закрепване на неравенствата в законова форма. Защо не го правят? Ами защото ние, бабите, се боим от сътресения, а добрите деца искат да ни се харесат.

Конформизмът е естествен за неукрепнали хора, които търсят мястото си. Но през 60-те одобрението на връстниците беше далеч по-важно. Да се харесваш на махленската тайфа също е конформизъм, разбира се, да носиш косата си като тях, да плюеш като тях, да мразиш онези, които те мразят. Въпросът е защо единият, хоризонтален конформизъм в някакви периоди се заменя с друг - вертикален.

Това се случи пред очите ни през 90-те, когато за младия хърватин стана по-важно да се идентифицира с хърватския си баща, отколкото с връстника си сърбин. Така днес за софийския студент изглежда по-важно да се идентифицира с красивия и успял богаташ, отколкото с отчаяния си, озлобен връстник от Каспичан.

Консервативният обрат вероятно има общо с демографията: връстниците днес са все по-малко. Когато бях дете, просто слизах на улицата и там имаше десет други като мен, с които да играем. Сега качвам дъщеря си на колата и я закарвам на другия край на града да си играе с едно определено приятелско дете за точно определено време. Преобръщането на възрастовата пирамида прави бабите поне два пъти по-многобройни от внучките; все по-малко деца, гледани от все повече възрастни.

Другият странен момент - това е засенчването на социалните каузи от морални изблици. Дали това е резултат от свръхмедиатизирането на глобалния свят? Колкото по-идеална е каузата, до толкова по-широка аудитория стига. Стачката на гладуващия миньор няма шанс пред възмущението от малтретирано куче или поруган паметник. При това тук има странно приплъзване между моралното и консуматорското, медийната публика е всъщност консуматор на морални послания.

Глобалният свят разви един своеобразен протестен нарцисизъм, който има нужда от все по-идеални, по-възвишени каузи: през ХIХ век той беше в поезията, днешните революционери няма защо да чакат народният поет да ги възпее, няма и защо изобщо да умират - обезсмъртява ги мрежата със самото "селфи", снимано на фона на полицая.

Другото обяснение е свързано с географска мобилност, в която младият човек има неоспоримо предимство пред другите възрастови групи. Да замина или да остана - ето основната ос, по която се разполага политическото му мислене.

Тази дилема може да се формулира в либерални термини като противопоставяне на диктатори и граници, които спират свободното движение - особено видимо беше това във времето на Арабската пролет. Може да се представи и в комунитаристки термини като призив за някаква нова лоялност, за патриотична жертва в името на родината, родителите, приятелите. Жертвам се за вас, като оставам в страната си - звучи абсурдно, но точно така го преживяват днес.

Но защо движението не добива собствено политическа форма, интересите на подвижните срещу интересите на неподвижните?

Изборът заминавам/оставам не е така прост. Емигрантът решава проблема си сам и с един замах; оставащият трябва да взаимодейства с такива като него, да ги организира, да се бори. Но дори младите, избрали да не заминат, са заживели с усещането за правото да го сторят във всеки миг: то неусетно ги превръща в клиенти, които очакват държавата да им предложи оферти за политически услуги.

Държавата обаче е каквато я знаем и младите граждани се вгорчават, съжаляват за избора си. Емигриралите на Запад пък скоро се сблъскват с тежестите на живота в чужбина, където такива като тях са втора категория и имат да се катерят много повече от местните. Оттук един вторичен, отмъстителен национализъм, който особено лесно се практикува от големи разстояния.

В тази перспектива е ясно колко труден е политическият ангажимент на мобилния човек, който не е нито тук, нито там. Политиката е все още териториална и да се изрази и оформи в организационна форма интересът на онези, които могат, искат или са принудени да избират между места и лоялности, вероятно ще отнеме още много време.

Като говорим за мобилност, не забравяме и социо-професионалната, т.е. все по-бързото възникване и изчезване на специалности, социални роли, статути: млад човек значи не само някой, който е много вероятно да замине, но и такъв, който вероятно ще работи нещо, за което днес не подозираме.

Стъписването пред този нов, флуиден свят, в който още не можем да формулираме ясни полюси и деления, тласка младите в консервативни коловози, кара ги да изобразяват вълнуващи морални пози за пред баба (която междувременно вече е във фейсбук).

Автор: проф. Ивайло Дичев

Източник: в. "Труд"

Деница Райкова
Деница Райкова Отговорен редактор
Новините днес