Вчера България за пореден път беше унижена. Този път по църковна линия.
Посещението на вселенския патриарх Вартоломей, което беше прокламирано като едно радостно събитие, всъщност се превърна в поредната демонстрация на високомерие и наглост от страна на Вселенската патриаршия. Високомерие не само към българската църква, високомерие към българската държава изобщо.
Първо, защо изобщо Вартоломей трябваше да идва на посещение? Второ, защо цялата държава трябваше да му "кляка", окичвайки го с най-високия ни орден - "Стара планина", и присъждайки му титлата "Доктор хонорис кауза на БАН"?
Какво е направил Вселенският патриарх за България, че да му даваме "Стара планина"? Отдавна е ясно, че тези ордени се раздават като банички на сульо и пульо, но Вартоломей няма абсолютно никакъв принос към страната ни по каквато и да е линия. Даже обратното, но за това след малко. А чия логика реши, че Вселенският патриарх, едно висше религиозно лице, е нормално да стане "Доктор хонорис кауза" на БАН? Все въпроси без отговор.
Проблемът е, че държавата и църквата позволиха да бъдем унижени по изключително арогантен начин. Защото ние посрещнахме Вартоломей като папа - почести, най-високи официални лица, ордени... А той ни отвърна с единственото, за което де факто беше дошъл - да поиска да му върнем икони и светини, които били гръцки и които сме били заграбили по време на войните.
Срам е за нас, че допуснахме да дадем такава висока трибуна на византийските вероломни ламтежи. Какъв духовен водач е този, който бива посрещнат като скъп гост, а в отговор нарича домакините си крадци? Както си пролича - никакъв.
И само за сведение на Вартоломей, въпросът с тези светини отдавна е приключен... Или, евентуално, ще им ги върнем тогава, когато Гърция ни върне мощите на цар Самуил...
Следващото унижение на арогантния Вселенски патриарх беше високомерното му отношение към българския патриарх Неофит. Да не навлизаме в църковна терминология и тълкувания, но той се държа с Неофит като с по-долен, като с подчинен, като с едва ли не митрополит, а не глава на отделна църква.
Фанариотските амбиции на Вартоломей стигнаха дотам, че в словото си той остро заклейми етнофилетизма, което преведено на разбираем език означава "родолюбие", "национален характер" на църквата ни. Тоест, Вселенският патриарх порица българския национализъм и патриотизъм, които трябва да бъдат укротени, за да може на преден план да излезе православието, но православието под "шапката" на Вселенската патриаршия. За Вартоломей националният характер на българската църква е вреден и осъдителен.
Комплексът за отминало величие на Вселенската патриаршия явно още я тормози, след като си позволява да дава наставления за покорство и отказ от националното чувство у православния български народ, за да направим "правилния избор" и да признаем "по-висшето". Вселенската патриаршия явно още не може да преживее, че Българската православна църква е самостоятелна и тя е самостоятелна от много, много време. Прекалено много време, за да търпим отново да приемаме заповеди от фанариоти, объркали се в своите имперски амбиции.
Крайна наглост беше и изказването на Вартоломей, че "във възродителния духовен път на България Вселенската патриаршия винаги ни е била спътница".
Не, фанариоте. В духовното възраждане на България Вселенската патриаршия винаги е била наш основен противник. Борбата за църковна независимост е първата стъпка на българския народ по пътя му към освобождението. Национално-освободителните борби започват именно с отхвърлянето на гръцката власт в църквата, която задушава идентичността и автентичната ни вяра.
Битката богослуженията да се водят на български, а не на гръцки език, е първият елемент от разкола между двете църкви, който Вселенската патриаршия явно не може да преживее и до днес.
Борбата за църковна независимост е дълга и трудна, но тя е стремеж на един напълно осъзнат и готов народ, който иска да отхвърли чуждото потисничество. Тази борба е давала жертви и е била не по-малко опасна от извоюването на държавна независимост.
Така че, когато Вартоломей говори, че Вселенската патриаршия винаги е била до нас, е редно да се възмутим. Защото византийските номера би трябвало да ни идват в повече. Фанариотството, което, както се вижда, е живо и днес, винаги е заставало срещу независимия дух на българската вяра и винаги се е стремяло да го унижи и омаловажи.
Въпросът е защо позволяваме тези опити да продължават.
И защо някой реши, че може да отрупваме Вартоломей с ордени, а той да ни обижда, без никой да реагира и без никой да го постави на мястото му? Защото Вартоломей идва в автономна и независима държава с автономна и независима църква. Ако има проблем с това, да не идва.
Та това беше целта на посещението на Вселенския патриарх у нас - да си поиска ценностите и да ни каже, че сме по-нисши и като такива трябва да се осъзнаем и да се покорим.
След като изпълни тази си задача, той нямаше нужда да вече да се съобразява с етикета и програмата. Отмени насрочения брифинг, на който трябваше да говори. Отмени срещата си с премиера Борисов. Скри се като мишка от журналистите и избяга през задни и странични входове от групата интелектуалци, които го чакаха, за да му връчат подписка с призив за възстановяване на Българската патриаршия на петото място в диптихите на православните църкви.
Нищо от това не се случи, защото фанариотският мишок, изпълняващ длъжността Вселенски патриарх, реши, че си е свършил работата в България.
Въпросът е защо никой не реагира? И въпросът е дали ще се намери някой с достатъчно достойнство в българската църква, за да направи така, че това да е последното посещение на Вартоломей у нас? Поне докато не се извини и не гарантира, че повече няма да говори фанариотските си глупости.
Няма значение дали сме вярващи или не. Когато унижават църквата ни, унижават елемент от цялата ни държавност и идентичност като нация. И независимо колко висок е този, който си позволява това, той трябва да получи недвусмислен отговор. Така правят уважаващите себе си народи.
Автор: Десислава Любомирова
