„Джелсомино в страната на лъжците” е детска книга от Джани Родари. Някои събития ми дават повод да потърся аналогии с нея за втори път. Ето за какво ставаше въпрос в книгата. Героят се озовава в споменатата страна след като е принуден да напусне родния си град. Причината е неумението му да контролира силния си глас. Той бил толкова силен, че дори с шепот правел околните прозорци на сол. Гласът му стряскал хората и причинявал поразии редовно. Така, огорчен от странната си дарба, той поел по широкия свят да си дири късмета.
Пътят го отвел на едно много странно място, където никой не наричал нещата с истинските им имена. Джелсомино схванал това след серия комични недоразумения в магазините. Искал ли да си купи хляб, му давали мастило, а вместо сирене – гума. „Тук всички са луди” – казал си той. В тази страна дори котките лаели, а кучетата мяукали. Всичко било с главата надолу, но такъв бил редът, за чието спазване бдяла и слухтяла тайна полиция.
Тя мигновено арестувала хора и животни, които си позволявали да не викат на черното бяло и обратно. Тук освирквали певците, които пеели вярно, и викали на бис пеещите откровено фалшиво. Когато се срещнели познати, с любезен тон се осведомявали взаимно колко им е неприятно да се видят, а при раздяла си пожелавали „ужасен ден” или „неприятна работа”. Според етикета на страната, всичко това минавало за добро възпитание и учтиво държане.
Джелсомино се запознал с някакъв художник. Той бил много мрачен, защото не харесвал картините си. А и как би могъл, след като трябвало да рисува не истински хора и животни, а измишльотини, като лице с три носа, крава с две глави или кон с шест крака. Джелсомино му предложил да рисува нещата такива, каквито са. Бананито, така се казвал художникът, го послушал и тогава се случило чудо – картините му започнали да оживяват. С радостно цвилене един кон слязъл от рамката, благодарил на автора и препуснал на воля.
Ястията, които рисувал Бананито, също се материализирали на часа. Славата му се разнесла из кралството и хората започнали да се стичат при него. Отначало били предпазливи и искали да им рисува неща, като ги наричали с „правилните”, т.е. лъжливи имена. Молбите им обаче художникът изпълнявал буквално. Така лека-полека те започнали да изричат истинските имена.
Естествено, Бананито бил арестуван като опасен смутител на реда, а за него било съобщено на крал Джакомоне, който бил въвел целия този нов „ред”. Бивш пират, вече уморен от морските си подвизи и понатрупал богатство, Джакомоне и другарите му решили да си осигурят по-спокойни и безрискови старини. И ето, че сполучили да завладеят страната, а Джакомоне станал неин крал. Новите правила били въведени да държат населението под контрол и в страх. Дори и неволно, но някой все „бъркал” и примерно сутрин казвал на друг „добро утро”, а не „лека нощ”. Тогава моментално се появявали агенти и го арестували. Нещастната жертва се опитвала да обясни, че е искала да каже нещо съвсем друго, но му отговаряли: „А-а, чухме те вече – ти каза точно това.”
Но ето, че сега картините на Бананито заплашвали целостта на системата. Бившите пирати и сегашни съветници на краля роптаели и се питали докъде ще се стигне, ако хората започнат да наричат нещата с истинските им имена. Кралят обаче имал свой план – освободил Бананито от затвора и го назначил за придворен художник. Владетелят бил безскрупулен и като пират, и в битието си на крал. Освен това бил ужасно грозен и плешив. Тъй като особено страдал заради последното, се явявал пред поданиците си с дълги перуки в ярки цветове. Сега замислял да накара Бананито да му нарисува коса на главата, която да се превърне в истинска. Затова търпял волностите му и пренебрегвал опасността, за която го предупреждавали съветниците.
Когато естественото се превърне в неудобно, нежелано и недопустимо, това е сигнал, че нещата се развиват в посока към нечий произволен и користен интерес.
Не беше естествено влекове и лифтове да не работят през зимата. Къде беше тогава грижата за скиорите, която се изтъква като първопричина за Закона за горите. Няма да е естествено Витоша и другите планини да заприличат на бетонните годзилски курорти по страдалното ни Черноморие. Оправдание не са и приказките за привличане на чужди туристи. Последните едва ли ще изоставят Австрия и Швейцария, за да карат ски сред голи чукари, мастити хотелски комплекси и други строителни излишества.
Някои цели не могат да се постигат по нормален и естествен начин, затова е необходимо да се приемат съответни закони, които да им светнат зелено и да настъпи юруш на маслините. В случая – на влекове, лифтове и хотели, които обаче ще се водят гори.
Подобни цели показват ясно, че не са във всеобщ, а в нечий тесен интерес. Такъв интерес, който няма да се спре пред нищо. Такъв интерес може да размени значенията на думите като в книгата на Джани Родари и да принуди нормални хора да се правят на идиоти. Такъв интерес може да накара телевизионни водещи да гледат с умиление не на първи стъпки на свидна рожба, а на министър-председател на държавата, докато новините, които съобщават, акцентират върху рождения му ден и сватбата на един от министрите му. Такъв интерес може целенасочено да осакатява планините, докато не заплачат лифтовете. Не за друго, а поради липса на гора.
Ако наложеното от президента вето не бъде взето под внимание от народните избраници, всеки шепот би могъл да бъде оправдан, само ако е с децибелите на Джелсомино.
