Ако в най-скоро време не променят из основи Закона за защита при бедствия, срутищата, свлачищата и наводненията ще ни направят съвсем беззащитни.
Безпределно е ясно на всички, че климатичните промени са факт, астихийни бедствия стават и ще стават все по-често.
Съответно всички осъзнаваме болезнено, че твърде тромаво се реагира в ликвидирането на последствията от тях.
Защо е така? Краткият отговор - защото ни е калпав законът.
Знаете ли какво прави държавата, когато природата реши да ни изпита!? Пада примерно огромно срутище като това между Смолян и Мадан. Опитват ден-два да го разбутат, но скалите продължават да падат. Вижда се риск за здравето и живота на хората там и работата спира. Главният път е затворен. Започва проектиране. Дълго и протяжно. През това време спешно правят нов обход. След пет-шест месеца започват укрепване. Пак бавно и протяжно. Хората недоволстват, че толкова дълго време не се решава проблемът.
Пари, осигурени за целта – нула. Знаете ли защо!?Защото държавата (в лицето на Агенция „Пътна инфраструктура“)кандидатства пред държавата (в лицето на Комисията за възстановяване и подпомагане към Министерския съвет) да й отпусне пари.
Пак бавно и протяжно. Това не се случва повече от половин година, защото самата комисия заседава рядко. Два-три пъти на годината. Бедствия може да има през няколко седмици или по няколко на седмица, но важната комисия не се събира спешно да се реши кому какви пари да даде.
При общините е още по-сложно. Като стане бедствие на тяхна територия, кметът ангажира на „добра дума“ техника и хора да овладеят критичната ситуация. Задлъжнява към тях. Ситуацията се поовладява. След това праща комисия да описва къде какво още има да се прави. Подготвядокументи за изразходваните и за нужните още суми. Праща ги на областния управител да ги одобри. Той дава становище. И така всички документи се пращат при високопоставената комисия. (Тук сроковете са няколко пъти по 30 дни, има и 6-месечен срок). И…следва надеждата за скорошно одобрение.
Да, но при толкова малко заседания на комисията, исканията стават купища. Не смогват даразгледат всички наведнъж. Оставят си за следващо, което никой не знае кога ще е, а през това време се трупат нови.
Хората през цялото време негодуват. Най-често употребяваните изрази в медийни репортажи от такива събития са: „Няма я държавата“, „Няма такава държава“, „Сами трябва да се оправяме“.
Така е, защото в беда не чувстват държавата зад себе си. Повечето смятат, че бавенето е нарочно и през това време някои някъде си поделят пари, предназначени за бедствени обекти.
Но държавата ни сякаш има въпиюща нужда от процедури. Чак се захласва по тях. У хората е останало усещането, чете правятвисокопоставените администратори по-важни в собствените им очи.
А хората искат точно обратното – първо да им се помогне, а държавата да си прави процедурите неусетно, тихо, компетентно и коректно.
Те очакват държавата да изсипе цялата си мощ там, където положението е критично. Да покаже силата и волята си да помага.
Накратко, философията на действащия Закон за защита при бедствия е сбъркана. Държавата има силата да се справя с бедствията в България, но волята не достига. Самите процедури представляват своеобразно бедствие, което трябва да се преодолява.
Точно това трябва да се промени спешно, в авариен план.
Има и начин. Към всяка общинска комисия при бедствие да се изпраща отговорен представител на Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане. Когато той „си резне“ подписа под документа снужните пари, те да бъдат отпускани мигновено на общината. На място да се работи с нужния капацитет, а съответният представител да има доблестта да защити подписа си пред останалите членове на комисията.
За поражения по държавната инфраструктура трябва да е още по-лесно. Проверка, описване на щетите и парите. Спешно отпускане на необходимите средства. И работа.
Така бедственият закон, който дълго време е като автомобил, движещ се на ръчна, ще се освободи от излишните контри. А бедствията ще се ликвидират бързо, по-често за дни, не като сега – с месеци или години.
Държавата може да си направи списък считавифирми, които нямат в досиетата си зле изпълнен строителен обект. Да ги раздели по категории – микро, малки, средни и големи. Списъкът да е нон-стопактивен – да светят в червено тези, чийто капацитет е напълно зает. А в зелен цвят примернодругите, които имат свободни хора и машини. Кметове и всички останали възложители да сключват договор с първата фирма от съответната категория, светеща в зелено.
Законът за обществените поръчки изобщо да не се ползва за аварийни обекти. Защото с него трагедията е още по-голяма.
Автор: Анита Чолакова
