Не искаме да плащаме кредити, които са вземали политици и богаташи. Това беше тезата, която позволи на „Сириза” да доминира на парламентарните избори в Гърция и да спечели такова мнозинство, че всички европейски държави сериозно да се притеснят какво може да стане и при тях. Защото колкото и да е възпитан, консервативен и спазващ правилата, съвременният европеец (а и не само) винаги е мразил да му бъркат в джоба. И просто полудява – така, както полудяха гърците.
Колкото голяма фабрика за илюзии е „Сириза” тепърва предстои да разберем. Но защо се стигна до нейното раждане и нейният възход – голямата вина се пада както на вечния човешки стремеж да разполага с повече, отколкот може да си позволи, така и на "лицето" на този стремеж - финансовата дерегулация, започнала в САЩ през 80-те години на миналия век. Дерегулация, инспирирана от хора като Роналд Рейгън, Джордж Буш-старши, Бил Клинтън и Джордж Буш-младши и родила инвестиционни чудовища Goldman Sachs, използвана от гръцките политици, пренебрегнали старата поговорка, че „безплатен обяд няма”.
В своята великолепна книга „Хищническа нация”, проф. Чарлз Фъргюсън, който взе „Оскар” за документалния си филм „Вътрешна афера” през 2011 година, разкрива в пълна мяра алчността на американския финансов сектор и на финансовия сектор въобще. Алчност, която категорично доведе до световната финансова криза и роди движения като „Сириза”.
Американският пръст в гръцката криза
Всичко започва през 1971 година, когато Нюйоркската фондова борса позволява на инвестиционните банки да се търгуват публично. През 1983 година Лари Финк изобретява гарантираните ипотечни облигации (CMO). Така кредитно-спестовните фирми т.е. можеха да дават повече пари назаем, защото банките купуваха ипотеки от тях и ги „пакетираха” в ценни книжа с различен рейтинг и различна доходност, които продават на инвеститори. И така се раждат ипотечните банки, както и „сложните финансови инструменти”. Като например CDO – гарантирана дългова облигация, която е конструирана от суапове за осигуряване срещу кредитен риск, а не от реални ценни книжа. С други думи – облигация, гарантирана със заем, защитена със заем – и без нищо реално, което да ѝ е гръб, като например имот. Защото имотът е отдавна гръб на заем, които гарантира още няколко заема – в добрия случай. Звучи повече от шантаво - все едно да ви взема парите, като ви обещая, че внучето на баджанака ми ще ви ги върне, когато навърши пълнолетие.
Процесът на дрегулация на финансовия сектор в САЩ довежда до премахване на правила, въведени през 1933 година т.е. след Голямата депресия чрез закона „Глас-Стийгъл”. Накратко този закон разграничава инвестиционните от търговските банки, като забранява на банките да вземат депозити и да издават срещу това ценни книжа на свои клиенти. Законът е окончателно отменен при администрацията на Бил Клинтън, през 1999 година. Това отвързва юздата на заемодателите, които „вече не ги беше грижа дали клиентите си плащат ипотечните вноски, защото почти веднага продават ипотеките на инвестиционните банки, които пък ги препродават на други инвеститори” (точен цитат на проф. Фъргюсън). И накрая, разбира се, винаги има опарен – и то лошо.
Гърция – опарването
Казано просто – ако определени хора събират лоши кредити с цел продажба на други хора, неиминуемо ще дойдат неприятности за „другите хора”. През 2001-2002 година гръцкото правителство прикрива 15 млрд. долара дълг с помощта на Goldman Sachs. Прави го, за да изглежда поне на книга, че влиза в критериите от Маастрихт за член на еврозоната – максимум 3% бюджетен дефицит и 60% публичен дълг. Защото през 2001 година Гърция влиза във валутния съюз на ЕС.
Какво се случва – чрез сложните финансови инструменти, предложени от Goldman Sachs, Гърция успява да „скрие” с издаване на десетгодишни държавни облигации 15 млрд. долара дълг в т.нар. суапове. Облигациите са оценени в долари и йени, но биват преобърнати в евро, за да се спазят Маастрихтските критерии. Използвана е много модерния и днес израз "преструктуриране на дълг" т.е. максимата на длъжника, който не иска да плаща - ще платим по-късно, обикновено след години. За широката публика т.е. инвеститорите са изпуснати рисковете на съществените подробности - за суаповете.
За непосветените - суапът е вид дериват и представлява основната защита срещу кредитен риск – купувачът на суапа плаща на продавача, който трябва да го обезщети в случай на просрочие. А дериватът е финансов инструмент, чиято стойност е производна на стойността на даден актив. Вместо обаче да търгуват със самия актив, участниците на пазара се договарят за обмяна на пари, активи или друга стойност в някакъв бъдещ момент.
Обмяната на гръцки облигации в долари и йени в облигации в евро се извършва като се използва т.нар. историческа лихва – механизъм, който води до намаляване на дълга. Отделно обаче се фиксира и доходност за обслужване на дълга, която е в две форми – фиксиран и плаващ курс. Дължимото се изчислява на базата на спекулативно количество дълг – например базата е 1 млн. долара, което значи, че доходността (лихвата), независимо дали е фиксирана или плаваща, се умножава по 1 млн. долара. В случая с Гърция базата е 15 млрд. долара – близо пет пъти повече, отколкото е размерът на самия заем, взет от Goldman Sachs в замяна на гръцките облигации. А прогресията на обслужване на гръцките задължения се увеличава непрекъснато.
През 2003 година става ясно, че първоначално сделката с Goldman Sachs носи сваляне на гръцкия дълг с 2%. Но за да плати главницата от 2,8 млрд. евро на американската банка, Атина прави нов суап, който е обвързан с друга лихва – доходността по самите гръцки книжа, която е свързана с инфлацията в страната. А с годините тя расте, т.е. върху главницата се качва непрекъснато по-голяма лихва, защото на 11 септември 2001 година, след терористичните атаки в Ню Йорк, американският борсов пазар се срива и това повлече надолу всички останали борси и облигации. Последва и ипотечната криза от 2007 година, която доведе до световна финансова криза.
Най-интересното е, че първият суап има гратисен период на връщане – три години. Ако дотогава това не стане (2004 година), то Гърция трябва за 15 години (до 2019 година) да се разплати с Goldman Sachs.
Измамените и измамниците
Измамените са ясни – всички, които са повярвали, че гръцката икономика ще бъде стабилна и останали излъгани заради скритите валутни суапове. Защото както американският ипотечен сектор рухва, точно заради факта, че накрая някой някъде е трябвало да плати с реален актив, а не с дълг, просрочен дълг, така рухва и картонената кула на Гърция, гарантирана само с дългове.
А измамниците – е, те са познати също. Тогавашният гръцки премиер е Константинос Симитис, лидер на гръцките социалисти ПАСОК. И Goldman Sachs, за която проф. Фъргюсън пише следното – тя определи много точно какво ще стане на пазара, заложи за провала му, не предупреди инвеститорите си и излъга регулаторните органи в САЩ. И Goldman Sachs се справи толкова добре, че когато кризата на ипотечния пазар в САЩ тръгва, т.е. през 2007 година, банката има 1,2 млрд. долара приходи от ипотеки. Тогава, когато всичко живо губеше – или почти всичко живо.
Какво предстои?
Разбира се, когато се залагат публични средства, после парите – реалните, се търсят от държавата т.е. от всички. Нищо, че със сигурност не всички биха искали да влизат в еврозоната, щом не могат – както е в гръцкия случай. Затова и "Сириза" свири на тази струна пред ЕС – не цедете до смърт златната кокошка, мъртвите дългове не връщат. И ще стане тежко на тези, които ще пишат само дългове в счетоводните баланси.
Ще мине ли номерът – може би донякъде. Ще останат ли ненаказани виновниците – със сигурност, щом досега не се е случило нищо. По-страшното е, че системата на съвременните финанси предполага твърде лесно повече от крупни измами за сметка на някой друг. И рамките на тази система не могат да дадат справедливост на обикновените хора, които не искат да плащат за алчното решение на някой друг, решил да бръкне в джоба им без да пита за позволение и без да прецени, че този джоб не е толкова дълбок. А точно тези бъркания в джобовете раждат чудовищата – и предизвикват катаклизмите. Катаклизми, поглъщащи всичко така, както 1% от хората на Земята държат 99% от богатството ѝ.
