Който е отразявал избори при функциониращи демокрации (както западните) или е наблюдавал отразяването им, знае, че това, към което най-много се стремят политиците там, е публичност.
Политиците искат да ги виждат, че са сред народа, че са достъпни за дебат, че не бягат от пресата и от неудобни въпроси, че участват активно в предизборни митинги и събрания като непрекъснато обясняват на хората защо тяхната кандидатура е по-добра от другите. Те влизат в кампаниите с подробна лична информация - какво и къде са учили, какви професионални качества имат, какво са допринесли за обществото преди да са влезли в политиката. После излагат своята партийна и/или лична пограма и се аргументират защо искат да се занимават с политика и какъв ще е приносът им.
Едно от най-важните неща в политиката на истинските демокрации е да се знае кой откъде идва и откъде им идва финансирането - дали от субсидии, дали от дарения, дали от лични средства и дали е спазен законът в това финансиране. Защото ако някои медии или граждански организации кажат: „Покажи!” и „Докажи!” или „Имаш малко, пък харчиш много!”, кандидатът трябва да реагира като предостави нужната информация. Той трябва да обясни откъде са дошли милионите в парийната и/или лична му сметка. Ако случайно те са се появили от току-що създадени офшорки или са прескачали от банка на банка като великденски заек в резултат на необясними скорошни финансови трансакции, в които са участвали необясми или съмнителни финансови лица, медиите и обществото в един глас ще започнат да викат - МИИИРИИИИШЕЕЕ! Като съответно кандидат-политикът няма голям шанс, защото е компрометиран още в зародиша си.
България, обаче, е лишена от обонянието си, защото вонята от политическите субекти през последните десетилетия е толкова силна, че сме забравили как мирише чистият въздух. Фантомът Делян Пеевски е първенец в класацията на невидимите политици - със сигурност в света няма пример като него. Той се крие не само от широката публика, но и от всичко останало - от медиите, включително и от своите, от работодателите си, т.е. от българските граждани, заради които трябва да ходи на работа в парламента, крие се дори от собствените си избиратели, които кой знае защо са решили като награда за неприсъствието му да го пратят и в Европейския парламент. По всички закони на политиката Пеевски е един напълно несъществуващ политик. Дори и на малките деца в България е ясно, че политическата кариера на тази личност е приключила (ако въобще е имало такава) и че колкото и да се напъват кукловодите зад тази кандидатура, е абсолютно ясно че Пеевски е бита карта, която носи негативи не само на имиджа на България, но и на самите му създатели. Тогава остава въпросът - защо, за бога, този човек продължава да бъде лансиран? И защо, за бога, не се оттегли сам?
Случаят "Пеевски" е поредният пример в лунатичната българска политика, където лунатици се опитват отчаяно да обърнат течението на реката в обратната посока! Но нека да не лишим от внимание и поп-звездата Николай Бареков. За разлика от Пеевски, той е видим навсякъде, където може да намери купена народна любов. Човекът не подбира и не е придирчив нито към себе си нито към тези, на които продава триковете си. Важното е пласьорите на политическата му стока да са доволни.
В английския език има една прекрасна описателна фраза, която е подходяща за случая - bottom feeder - т.е същество, което се храни с отпадъците по дъното и е на най-ниското стъпало на хранителната верига. Фантомното начало в кандидатурата на Бареков е не в липсващото присъствие, а в липсващото обяснение за милионите, заливащи политическата му кампания. И тогава идва отново любимият български въпрос: КОЙ дава парите? Но това, разбира се, е реторичен въпрос, защото и малките деца вече знаят КОЙ. Остава да попитаме като толкова много знаем, защо позволяваме на политици като Бареков да припарят до политическата сцена?
Разбира се, не можем да подминем и червеният водач Сергей Станишев. Ако за България вечният въпрос остава КОЙ, то за Станишев той е класически руският „Какво да се прави?” или по-точно „Какво да не се прави?” Този човек не се умори да саботира интеграцията на България в Европейския съюз и да флиртува с идеята за евразийска общност. Той също е политически фантом, защото хем е на работа в страна на Европейския съюз, хем не е там. В едно свое скорошно интервю пред в. "Труд" той казва, че „обществото ни има нужада от същински дебати преди изборите, защото на хората им е омръзнало от празнословия, скандали и махленски разправии.” В същото време, обаче, Странишев не прие нито една от многобройните покани за дебат от своите десни опоненти - нито за изборите, нито за "Южен поток". Това, ако не е фантом, здраве му кажи! Станишев е не само фантом, той е фантом-демоде, защото платформата му започва и свършва с две теми - бедност и безработица и това как „Европа е обърнала гръб на гражданите” и че „от Брюксел духа вятърът на замразяване.” Друго и със свещ да търсите там, няма да откриете. И какъв избор има гражданското общество в борбата си с политическите фантоми?
Съвременният испанския писател Хосе Мануел Фахардо казва по повод сегашните евроизбори, че решението е хората да станат част от политиката, да станат по-ангажирани в политическия процес и не само преди изборите. „Защото, като се отдръпват от участие в политическия живот, хората подпомагат продължаването на политиката, за която казват, че не им харесва, защото тогава политиката, важните решения, промените остават в ръцете на една малка група, и още по-страшно на лоби групите.” С други думи решенията остават в ръцете на фантомите.
Автор: Татяна Кристи
