22% от младите хора у нас до 29-годишна възраст нито учат, нито работят, става ясно от данни на националната статистика. Това е малко повече от една пета от младежите у нас за периода на миналата година. Този брой през последно време дори леко се повишава.
На подобна информация обаче у нас почти никой никога не обръща внимание, тъй като тя е широко известна, всички я знаят, неудобна е за коментари, пък и какво има да ѝ се коментира по същество всъщност - широк коментар и дебат предполага да намерим как да променим из основи държавата си, а по тази тема повече или по-малко се мълчи или изопачава, защото "който е отгоре, не иска да се окаже отдолу". Нещо повече - статистиката за неучащите и неработещите млади хора добре се комбинира с демографската криза у нас, за да роди взривоопасна смес от цели няколко поколения, които нямат представа какво да правят с живота си.
Те нямат жизнен хоризонт, трудно се ориентират в процесите, които текат около тях, функционалната им грамотност удря кота нула, а интересите им - преходни.
Като че ли няма ясна формула за справяне с този проблем - той просто се роди постепенно, представи се с гръм и трясък изневиделица и се разширява като голяма гнойна рана. Проблем, който е пред пръсване заради липсата както на ниско, така и на висококвалифицирана работна ръка. Бизнесът не може да си намери работници, не може да задържи и малкото качествени специалисти. Университетът произвежда ненужни за нашите георгафски ширини висшисти, които системата, ако имат щастие, изплюва и запраща на пазара на труда, където очакванията и изискванията за хора без опит са непосилни.
Всичко това го знаем, нали? Но от никого досега не сме чули да предложи стъпка по стъпка решаването на този може би най-важен проблем за бъдещото развитие на България, в който се оглеждат безсилието, провалената държавна политика и хилядите лоши примери на семейната среда. По-лошо - не сме видели от никого стъпка по стъпка да се захване с решаването на този проблем, който всъщност заплашва да ни изтрие като нация от лицето на планетата. Това е отговорност на първо място на обществото ни, което търпи деградацията на всяко едно поколение. А всяко едно поколение изобщо не се интересува какво ще е следващото - важно е сега, пък дали следва "след мен и потоп", ще му мислят други. Но на тези "други" вече им дойде времето - вие сте, които четете тези редове и ние сме, които ги написахме.
Автор: Румен Скрински
