Редакцията на сатиричното издание “Шарли Ебдо” беше зверски и брутално нападнато преди дни от хора, вярващи, че по този начин ще запушат устата на свободното слово в държава, в която традициите на свободното изразяване са на над 300 години. Освен, че френската журналистика загуби 10 души, Франция се почувства уязвима, а обществото в страната си задава все повече неудобни въпроси, останали под повърхността десетилетия наред след Алжирската война, която беше преломен момент не само за политиката на Париж, но и за стотици хиляди алжирци и други общности с арабски произход. Този акт на насилие трябва да бъде осъден и беше осъден – сега следва най-трудното. Солидарните протести, които се провеждат във Франция не са просто в солидарност с “Шарли Ебдо”, а и призив за солидарност в самото френско общество, да не бъде насочена вълната на разочарование към цели групи във Франция, да не се използва трагедията от политически фракции. Затова в тези демонстрации участват представители на всички слоеве, всички религии, всички общности в страната. Добре е да се припомни смисъла на тези протести.
Покрай ставащото във Франция и отразяването на ситуацията в нашите медии, все повече размислите в разговори между колеги отиват към старата и изобщо неглижирана тема за състоянието на свободата на словото в родната ни страна. Питам се – защо липсваха големи обществени реакции, журналистическа подкрепа за един или друг колега, когато му смазваха буквално и преносно желанието за работа, а цели материали бяха спирани. Често за това не се чува, тъй като често авторите се притесняват за работата си и дори за себе си и семействата си.
Не беше ли посегателство върху свободите на собственото ни общество, пукането на гуми, чупенето на прозорци на редакцията на “Лом прес” и персоналните заплахи към журналистката Кремена Обретенова? Тя разследва обръчите около групировката ТИМ, които сложиха ръка върху пристанището в Лом и заедно с колегите си редовно пише на страниците на местния вестник публикации, които показват сриването на един цял град от престъпни групи, далеч надхвърлящи ромските грабежи. Не беше ли атака срещу журналистиката у нас спирането на материали на Рени Христова в Монтана? Тя често се бъркаше в интересите на местните престъпни структури, обвързани с партийните клонове и изобличаваше схеми, заради които местни производители губеха стотици хиляди левове. Но работата й беше възпирана – защо е въпрос, който трябва да се зададе не само на отделни редакции, но и на политически кръгове. Не беше ли притискан и Светослав Иванов – не само от местни сили, но и от външни? Може би обществото е забравило или дори не е чуло за този случай, но негови колеги няма да забравим, нито приятелите му. Не беше ли удар върху журналистиката натиска върху Росен Босев от банкови институции? Ами какво се случи около книгата на Иван Бакалов за Бойко Борисов? А когато запалиха колата на Генка Шикерова? Автомобилът на разследващата журналистка Лидия Павлова също беше запален, а тя заплашена, заради разследванията си, свързани с т.нар. “братя Галеви”, смятани за едни от лидерите на българската мафия. Вестник “Сега” беше положен на натиск от кръгове, свързани с банки, да не публикува материали , свързващи Цветан Василев с Делян Пеевски и Ирена Кръстева – все познати имена от българската олигархическа действителност.
И ако смятаме, че изброените случаи, са изолирани, то данните сочат друго. Над половината (52%) от журналистите в България заявяват, че върху тяхната медия се оказва политически натиск, а повече от 30% признават, че върху тях лично е упражняван натиск от политици. На свой ред собствениците не отричат притеснителните факти и признават, че използват медиите си по-скоро за влияние, отколкото за бизнес. Това показват резултатите от изследването „Влияние върху медиите: собственици, политици и рекламодатели” на фондация „Репортер” с подкрепата на софийското бюро и Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер” – България. Проектът включва анонимни анкети с над 100 журналисти от национални и регионално медии, както и с 15 собственици. Анонимните интервюта са проведени в период от девет месеца през 2014 г. Тези данни са публикувани на страницата на Асоциацията на европейските журналисти в България на 19 ноември 2014 година. Журналистическата етика и собствеността на българските медии са в топ 13 на темите табу в българските онлайн медии.
У нас престъпните организации имат държава – това ни напомни италианският журналист Роберто Савиано, който от години живее под полицейска защита заради смъртната си присъда от мафията. Думите му макар и да предизвикаха първоначален интерес, потънаха в забрава, а мнозина дори не са гледали интервюто с него по НОВА. Но те са точно в десетката. Без маски. Савиано е прав и в думите си, че журналистите в България не могат сами да се справят, заради огромния натиск – затова и не бива да се страхуват да разгласяват, да сътрудничат с неправителствени организации, с техни колеги извън страната. Според данните на “Репортери без граница”, България е последна в класацията от държавите-членки на Европейския съюз по свобода на словото.
В България положението в много аспекти е добро само на повърхността, но реалността е различна. Ако тук не биват убивани журналисти като в случая с “Шарли Ебдо”, то е защото престъпните организации не са сметнали, че е нужно. Тук не се изгарят офиси на журналисти като в държави като Сирия или Ирак, но се палят коли и апартаменти. Не са вкарвани журналисти в затвора като в Турция, пак по същата причина – политическите кръгове, които имат вземане-даване с мафията, не са счели за необходимо да затворят веднъж завинаги устата на някой колега. Но всичко е въпрос на време и разбира се – на достатъчно силни журналистически разследвания.
В България също имаме терористични организации и това са родните ни престъпни групировки, които са толкова силни, че притежават достатъчно контрол, за да влияят на решения на прокуратурата, полицията и дори в определени случаи на гласуването на закони в парламента. Независимо от всички негативни сигнали вън и вътре в страната, изглежда правителствата досега реално нямат никаква политическа воля да стимулират плурализма на медиите и да спрат порочните практики на задълбочаваща се концентрация на медийния пазар и опасността за журналистите. Индиректна цензура има директно влияние не само върху издания, но и върху цялото общество. Урок, който отказваме да научим и чиито последици не искаме да видим.
Свободата на словото е принцип, начин на живот, начин на мислене. Това базисно право трябва да се защитава, но не се дава даром. Това показа и доказа “Шарли Ебдо”. Френското издание ни напомня за родната действителност. Родните журналисти са под силен натиск. Би било добре да видим и тук солидарни протести в името на свободата на словото, както онези, които днес гледаме по екраните си от Франция. Солидарността и взаимната подкрепа във Франция и България е разлика, видима с просто око и от незапознатия – представяте ли си “Труд” и “24 часа”, или пък “Телеграф” да дарят 100 000 лева на вестник “Сега”, защото редакцията му е нападната, както направи “Гърдиън” за “Шарли Ебдо”? Вярвам, че още при задаването на този въпрос знаете за себе си отговора.
Автор: Руслан Трад
