Март си замина, дойде април. И днес, 1 април, със сигурност на никой не му е до шега.
Над половината от едномесечното засега извънредно положение заради коронавируса измина, но всъщност няма никакъв напредък в най-важните неща. На първо място – да знаем какъв е хоризонтът на бедата или по-просто казано, кога ще свърши всичко. Това е най-ужасяващото – и едва ли някой може да каже нещо дори приблизително разбираемо!
Когато се бориш да решиш някакъв проблем, най-важни са няколко неща. Първо, знанието – какво представлява проблемът. Второ, подходът – какво да правим, за да го решим. По първа точка нямам точна представа каква точно е положението в държавата – България винаги е имала блестящи умове, проблемът е, че с годините на Прехода много от тях отидоха на Запад, защото не издържаха на подобието на държава, в което се превърнахме. Но втората точка е още по-притеснителна – особено след вчерашното интервю на Бойко Борисов, Вецислав Мутафчийски и Томислав Дончев пред "Господари на ефира".
В типичен стил премиерът ни надрънка куп общи приказки и разсъждения на народен език, но поне на мен най-силно впечатление ми направи репликата как си говори с южнокорейския премиер и му казва: "Да нямаш някое лекарство?" Това ме навежда на много силната мисъл, че ние основно се надяваме някой някъде навън да измисли нещо, от което да се възползваме и да решим кризата. И не го пиша за пръв път!
Че нещата изглеждат лошо е повече от ясно, като се погледне опитът на азиатските държави. И в Сингапур, и в Тайван, че и в Южна Корея основната реакция беше изпреварващата. Щом се разбра какво става в Китай, всички тези държави се съсредоточиха върху границите си и движението там. Наблюдение и карантина на идващи от чужбина, на контактните с тях на местна територия – това бяха най-силните оръжия за неразпространение на заразата. И всичките тези мерки бяха на база опит – с предишни епидемии като тези със SARS (ТОРС - Тежък остър респираторен синдром) и MERS (Близкоизточният респираторен синдром).
България, а и Западна Европа опит в такъв мониторинг няма. И особено България не можа да направи много за ефективното наблюдение на идващи си обратно отвън българи, както и на все още влизащи чужденци преди изобщо да бъде обявено извънредно положение. Не можахме да се организираме като в изброените азиатски държави и сега ще си теглим последствията – защото най-гадното научно за COVID-19 е, че може дълго време да си без симптоми, а да заразяваш.
Моето лично мнение е, че сега е най-добре да се пазим и да спазваме всички ограничителни мерки, налагани от държавата – дори и за най-нелогично обяснените като казуса със задължителното носене на маски да търсим информация и чужд опит, за да можем да ги приемем и изпълним според силите си. Кристално ясно е обаче, че не можем да стоим под карантина вечно – и ще трябва в един момент да излезем, с риск да се сблъскаме челно с COVID-19 просто защото сме се сблъскали вече с глада. Дано, дано, дано не трябва да правим този избор – наистина ни остава да се надяваме на по-висша сила да помогне!
А когато преминем през това - защото този вирус няма да заличи нито българите, нито хората като цяло, трябва да си вземем поука! И трябва да работим така, че да имаме отговор при следващата криза! Само наивници могат да вярват, че това ще е последният такъв път, в който ще се сблъскаме с такова нещо - както в България, така и по света. Отсега казвам, че единствено "с Господ напред" няма да стане!
Автор: Ивайло Ачев
