Няма друга политическа личност, която да ме „вдъхновява“ повече от Георги Първанов. Само за последната година и половина, съм му посветил в блога си 5 (пет) публикации. Но очевидно коментарите на „втората му политическа младост“ не са само моя слабост. През толкова бурния и в метеорологично, и в политическо отношение месец май, медийното му присъствие засенчи дори и това на Бойко Борисов. Просто е невероятно да се наблюдава как този човек (с любимия на целия български народ псевдоним „ГОЦЕ“) се разхожда гордо и наперено из коридорите на властта. Въпреки че той самият публично „замрази“ въпроса за личното си участие в президентските избори, едва ли има съмнение, че упорито се надява на триумфалното си завръщане като президент трети мандат.
Но не в коалиция (само) с някаква си „лява другарка“, дори и тя да се казва Корнелия и да го гледа закачливо „под око“, а като обединяващ кандидат на политическия център. Звучи много амбициозно, а дали партийките в този „въображаем“ център заедно или поотделно биха могли да преминат една 4-процентова бариера за влизане в парламента е съвсем друг въпрос. И ако все пак мечтата му за завръщане на Дондуков 2 се окаже само една противоконституционна химера, Първанов в никакъв случай няма да седне отново на резервната скамейка. А ще се опита да бъде най-малкото неофициалният ментор и гуру на българския политически живот. Няма да забрави и проруското лоби в България, разбира се, на което винаги е бил говорител и морален стожер.
Цялото публично фръцкане и дърдорене на Георги Първанов излъчва невероятното самочувствие и тщеславие на един недооценен народен вожд, а очите му светят денонощно като тези на скулптурата на Цар Самуил. И най-верните му сподвижници Румен Петков и Ивайло Калфин не са от скромните и мълчаливите, но и двамата са само бледа сянка на своя вожд и учител. Понякога имам чувството, че Първанов се държи така, сякаш иска да е по-важен дори и от Бойко Борисов. Неслучайно му „тегли една майна“ и го заряза точно преди президентските избори. И ББ взе че се стъписа и отложи издигането на президентската кандидатура на ГЕРБ чак за август – септември.
Това, което винаги ме е впечатлявало в кадровата политика на Георги Първанов е приемствеността. В новото Изпълнително бюро на АБВ тя се олицетворява по един блестящ начин от небезизвестния му адаш Георги Димитров. Тази „светла“ личност с „партизанските“ имена Антон и Боил бе съветник на Първанов в президентската администрация, след което бе изпратен за посланик в Сърбия. В момента той е постоянен секретар на Министерството на външните работи. През 2014 г. бе освободен от тогавашния служебен министър Даниел Митов заради принадлежността му към Държавна сигурност, но по-късно Върховният административен съд го възстанови на поста.
Точно тази приемственост ни връща във „великото“ време, когато Георги Първанов беше на „върха на славата“, така както само той си я разбираше. Веднага след назначаването си за първи мандат на 22 януари 2002 г., Първанов започва да се обгражда методично и целенасочено с повече от „достойна“ преторианска гвардия съветници от т.нар. кариерни дипломати, московски възпитаници и сътрудници на ДС. След като „стажуват“ известно време при него, президентът (Гоце) изпраща 5 (петима) от бившите агенти на възлови за политическите и икономическите интереси на страната посланически постове: Андрей Караславов (Чавдар) – в Гърция, Георги Димитров (Антон и Боил) – в Сърбия, Златин Тръпков (Тарасов) – в Холандия, Атанас Павлов (Асенов) – в Швейцария, и Никола Карадимов (Андрей) – в Норвегия. И тъй като в природата нищо не се губи и „агенти при агенти отиват“, той ги заменя с хора от същото котило – Павлина Попова (Сердика), Емил Вълев (Валентин), Митко Николов (Дипломат)…
Какво постоянство! Каква воля! Каква целенасочена и обмислена президентска политика! Как да не го предложиш за трети мандат… Но историята далеч не свършва дотук. В българския политически сериал сюжетите следват един след друг и са от напрегнати, по-напрегнати. Обичайната практика за назначаването на посланици, сътрудници на комунистическите тайни служби, беше прекъсната (временно) през януари 2011 г. от кабинета Борисов, веднага след огласяването през декември 2010 г. на имената на близо 200 дипломати с досиета, заемали постове на посланици или генерални консули след 10 ноември 1989 г. 40 от тях се оказаха действащи посланици.
След като Първанов застана като Матросов на амбразурата и отказа да издаде президентски укази за отзоваването им, повечето от тях бяха върнати по административен път в София от министъра на външните работи Николай Младенов. Нещо повече, за кратко парламентът се превърна в страната на чудесата и прие лустрационни промени в закона за дипломатическата служба, според които посланиците, сътрудничили на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, трябва да бъдат освободени от заеманите публични длъжности. Промените бяха обнародвани на 8 септември 2011 г. в извънреден брой на „Държавен вестник“.
За огромно съжаление още в края на ноември същата година Конституционният съд, сезиран от 56 народни представители, отмени като противоконституционна промяната в Закона за дипломатическата служба, с която бивши агенти на ДС нямат право да бъдат посланици или да заемат ръководни постове в Министерство на външните работи (МВнР). В решението на КС, прието с 9 гласа „за“ и 3 „особени мнения“ е уточнено, че принадлежността в миналото към структурите на тоталитарните тайни служби не може да бъде основание за ограничаване на конституционни права, и в частност – за забрана за заемане на определена длъжност. Да се смееш ли, да плачеш ли?!?
Въпреки че след встъпването в длъжност на президента Плевнелиев кадровата политика в дипломацията започна постепенно да се нормализира, във външно министерство има все още около 70 (седемдесет) служители, свързани с ДС. Някои от тях са дългосрочно командировани на дипломатически и административно-технически длъжности в задгранични български представителства или в международни организации, а други работят в Централното управление на министерството в София. Няма никакво съмнение, че всички те са свързани с Първанов в добре оплетена мрежа от политически зависимости.
Но все пак времето върви, а няма по-обективна оценка за политическата дейност от неговата присъда. В крайна сметка всичко си идва на мястото. Колкото повече години минават от възстановяването на демокрацията, толкова по-ясно изпъкват „заслугите“ на политици като Георги Първанов и неговия съветническо-посланически, икономически и политически кръг, доминиран от агентите на ДС, както за нестаналата декомунизация така и за политическия ни провинциализъм. На тях дължим и посредствените и необмислени опити за отприщване на вълни от страстно проруска и дълбоко антиевропейска, антиамериканска и антинатовска обществена енергия, от която очевидно се захранва и партията им АБВ.
На този печален фон, лидерът на АБВ Георги Първанов патетично обяви пред партийния конгрес: „Основната задача на АБВ ще бъде спечелването на президентските избори. АБВ тръгва срещу модела ГЕРБ“. И допълни: „В АБВ ще дадем всичко от себе си, буквално от утре, за да може България да има нов президент не само в персонален план, но и като политики и поведение“. Пълен абсурд с три удивителни!!! Партия като АБВ и то с лидер като Георги Първанов нито е в състояние, нито има визията и капацитета да генерира нови конструктивни идеи и проекти за европейското развитие на България. И то точно в този политически момент, когато не само отбелязваме десетгодишнината от приемането в ЕС, но и започваме подготовката си за предстоящото ни през 2018 г. ротационно председателство на Съюза. Президент от АБВ ли? Нови политики и поведение ли? Дрън-дрън! За Първанов няма да има място не само на резервната скамейка, но и в съблекалнята…
Автор: Аспарух Панов
