Подписаният преди близо месец Меморандум за управление на държавата между ГЕРБ и партии от РБ все още си стои отворен. Като тест с отворени отговори, при това с много повече от един или два въпроса. Докога ще продължат разногласията в управляващата коалиция? Кой е отговорният и кой безотговорният в нея? Да останеш във властта или да преминеш в опозиция е правилното решение? Кой и как точно схваща властта? Ще се стигне ли до предсрочни избори или ще се мине само с някоя и друга нова "сделка", за да се запази властта? И къде е разломът във възгледите за това как трябва да се управлява страната?
По тези въпроси съществуват крилати изрази и напоени с кръв клишета като "власт не се дава, власт се взема". Всеки в България има мнение. И покрай непрекъснатото му публично огласяване сякаш не остава време да се свърши каквато и да било работа по същество. Накрая всички чувстваме единствено задъханото буксуване на държавната машина. И нищо повече.
Можем ли да решим теста в кафене?
Към днешна дата управлението несъмнено излъчва все по-объркани сигнали. От близо двайсетина дни бившият лидер на БСП и настоящ на АБВ Георги Първанов обяснява, че формулата на коалиционното управление е изчерпана и трябва да се предоговори. По темата е изпратено и остро писмо от АБВ до партньорите му във властта - идеята е да се изработят нови правила за работа на Съвета за развитие, оглавяван от вицепремиера Румяна Бъчварова. "Към този момент форматът прилича на едно кафене", казва Първанов.
Същевременно парламентарната група на ГЕРБ изчeте гневна декларация срещу ДСБ - партия от Реформаторския блок, който участва в управлението с различни по високопоставеност ръководни кадри, като същевременно ДСБ е в опозиция, но и със свой министър. ДБГ, СДС, БЗНС са със свои министри без да са в опозиция. АБВ също е със свой министър, но това не му стига. Патриотичният фронт подкрепя правителството, но няма свой министър. ГЕРБ е с много свои министри и още повече свои хора навсякъде.
И нима това прилича на кафене? Навярно на Джаковото кафене от повестта "Чичовци", където "не се обговаря големият живот, а се обклюкарства малкият". Ето това бихме си помислили в интелигентския си порив да проумеем сложните и "многостаночни" партийно-коалиционни договаряния и предоговаряния, меморандуми и прочие политически брейди книжа.
Защо? Кога? Как?
Бихме се замислили и за друго: за настървения апетит за още и още власт, която няма каузата на общественото служене, не се интересува от конкретния и масов невървеж на съществуването в България, а се разглежда като придобиване на облаги, преференции и достъп до нови икономически лостове, синекурни висоти и други форми на модерния келепир.
Защо упражняването на власт в България има толкова неправилен прочит: защото се възприема само и единствено като ненаказуемо бизнесначинание, като "родословно уреждане", че и оттатък, чак до кумовете и кумците, като тесен затворен сговор от масонски тип? Кога и от кого наследихме тази форма на "властова експлоатация"? От следосвобожденските натрупвачи на първоначален политически капитал, от безогледността на оранжевата гвардия, от последвалия я кървав партизанлък, от шизофренния цинизъм на соцвремето? Защо заехме лошото и отвън, и от самите себе си, когато имахме избор да се обърнем и към добрите примери на политическо и държавническо поведение?
Това обаче е друг тест с други отворени отговори.
Автор: Мирела Иванова Източник: Дойче веле
