Писмо от Париж до външния министър Младенов
Г-н министър, ще Ви опиша една случка. Истинска. За съжаление. Хубав ден, един от редките слънчеви дни, знаете много добре това, в иначе дъждовния Париж.
Жената вчера е подала един акт за раждане, на когото френските власти искат изрично печат от посолството или от консулството, така пише във френското писмо.
Служителката на гишето е любезна, преглежда документа, взема парите за услугата, за един печат – 20 евро… Знаете ли Вие, г-н министър, как се изкарват в Париж 20 евро?
- Консулът ще дойде след време, но по-добре елате утре, защото иначе трябва да платите 40 евро. Утре всичко ще бъде готово – така казва служителката и жената се съгласява. Макар че е на работа, макар че трябва и утре да се моли на шефа си…
И ето я жената на другия ден пак на опашката на гишето. Но служителката този път я попарва с вряла вода:
- Консулът не подписа.
Защо и как? Той, консулът, знаел. Но него пак го няма.
Жената обаче е твърда – ще го чакам. Когато и да дойде, ще го чакам. Ще искам среща и с посланика.
- Но той, посланикът, ще е тук след четири дни, сега е в отпуск – казва й служителят на входа на консулството. Оказва се после, че той е излъгал, защото посланикът, според думите на телефонистката на посолството, щял да дойде следобед.
Виждайки, че жената няма да си тръгне, изведнъж се оказва, че консулът бил… дошъл.
Жената трябва пак да моли официално охраната да я пуснат вътре.
Пускат я. Консулът е директен:
- Не подписах. И няма да подпиша!
Жената казва – ама, изслушайте ме…
Какво ти изслушване, оня вече едва се сдържа – абе, защо ми губите времето.
Жената е изумена – всъщност кой на кого губи времето, та тя го чака него, държавния служител, два дни, за да й каже той, че тя му губи на него времето и не може да й „отпусне” две минути…
В този момент звъни съпругът на жената, притеснен е човекът, какво става, чува обаче гласът на жена си, която моли консулът да чуе поне мъжа й.
Но оня я срязва:
- Не ми го давай тоя. Не искам да говоря с него.
И жената вече е сащисана.
Тя просто иска да попита този държавен служител защо я размотават цели два дни, след като според него преводът на акта за раждане не е редовен и на него не може да се постави печат на посолството? Защо тогава й са приети документите, обработени са, тя е платила съответната такса и й е казано да дойде на другия ден само да си вземе подпечатания акт.
Жената искала да попита и за най-важното – защо оригиналният екземпляр на акта за раждане е подпечатан с четири печата, защо консулът е започнал да го подписва, това си личало явно – по този начин този оригинален екземпляр вече ставал негоден. Какво тогава да прави жената? Да ходи отново в България, пак да й го превеждат, пак… Кой ще я овъзмезди за изгубеното време и средства?
Искала да му зададе тези въпроси, нещо нормално в случая, нали, господин министър?
И тогава консулът става и… изгонва жената…
Все едно тя е животно някакво…
Сълзите се търкулват, обидата я задавя – Господи, и тук ли трябва да страдам, защото съм се родила българка…
Тя отива на съседната врата на посолството, обажда се по телефона, женски глас й казва – посланик Райков го няма, г-жа Балабанова също я няма, е, може и да е тука, но не отговаря, секретарката на посланика също я няма…
- Добре, а кой го има?
Гласът отсреща се замотава – ами кой… само жената от финансите…
- Значи няма нито дежурен, нито никакъв друг служител, въпреки че днес е вторник, работен ден, сега е 11 часа преди обяд… Вие как са казвате?
Телефонът прекъсва…
Един омагьосан кръг – подхвърлят те като футболна топка ту тук, ту там… И то хора, на които държавата, бедната и нещастна малка България, плаща доволно, за да се грижат за нейните чеда в странство.
Така – да резюмираме.
Място на действието – Париж, сградата на българското посолство, консулски отдел и входът на посолството ни.
Главни действащи лица – консулът Иван Райчев и жената, тоест моята съпруга, за зла моя участ в случая.
Един обикновен казус. Разбирате, че не в подробностите е въпросът.
Въпросът е в държанието на Вашия служител, в арогантното му поведение.
Въпросът е в некомпетентността на Вашите служители – приемат документ, одобряват го, вземат таксата, удрят печати на оригинала, после той не бива подписан и по този начин става вече негоден.
Въпросът е и в това, че два дни биват изгубени от жената, кой ще й възстанови изпуснатото възнаграждение, ами нервите, ами нарушеното равновесие от наглото държание на Вашия служител?
Въпросът е и в това, че цели два часа в работен ден в огромната посолска сграда няма нито един служител с компетенция да приеме един български гражданин за две минути и да го изслуша…
Въпросът е за какво вземат заплати, за какво им се плащат на тези Ваши служители дневни, командировъчни, квартирни, коли… да не навлизам в подробности. Само ще спомена, че всичко това се плаща от оскъдните средства на хора като жената, която Вашият служител изгонва, жената, която не е допусната до нейното законно право като български гражданин да потърси обяснение. Още повече, че посланик Райков публично оповести, че вратите на посолството ще бъдат винаги отворени за българите… Отворени ли?
А лично на мен бе казал – Райков, да, аз също нося тази фамилия, просто съвпадение, вратите на посолството са винаги отворени за теб…
Отворени ли?
Тук една малка скоба – знаете ли, г-н министър, не може, разбира се, да не знаете, че единствени ние и румънците все още нямаме право да работим като нормални хора тук, че непрекъснато искат такива и онакива документи, само и само да ни вгорчават живота?
Защо, например, България нищо не прави, за да падне ембаргото за работа, което имаме само ние и румънците във Франция?
Знаете ли Вие, че ние сега нямаме право да работим нормална работа, а само като чистачи, строители, гледачки на деца… И метач обаче не можеш да станеш, ако си българин, ако не намериш работодател, който да плати 50 на сто от заплатата ти по договор, и то не по-малък от минималната работна заплата тук? Знаете ли, че тези пари всъщност ги плаща работникът? И чак тогава той има право да кандидатства за документ, „карт сежур”, се казва, благодарение на който тук ти си бял човек – можеш да искаш да те осигуряват здравно, да търсиш квартира…
(Всъщност вече има промяна – извоювана обаче от нашите роми, таксата отпада, професиите се увеличават… Но бавенето и всичко останало продължава, тъй като генерално разрешението ще бъде чак след 1 януари 2014 г. Ако изобщо бъде… - б. а.)
Знаете ли какво унижение е това – да имаш висше образование, понякога и две, да си работил цял живот професията си и сега да слугуваш, прощавайте, но това е истината, на французите. За себе си те сигурно са прави – на ден, например, само в Париж има 16 милиона души от цял свят и всеки иска да яде, спи…
Но нали ние, българите, сме членове на Европейския съюз, нали основните ценности на съюза са солидарност и право на труд навсякъде в неговите предели? Защо съюзниците не си изпълняват задълженията, още повече страната-основател на ЕС? Знаете ли, че молдованци, украинци, албанци, македонци, африканци, които изобщо не са членове на ЕС, по-бързо и по-добре се оправят тук? Защото, колкото и да ви е чудно, техните правителства повече се грижат за тях, отколкото нашето.
И какво излиза – ние, бг-имигрантите, които не пожелахме да умираме бавно в страната си с пенсийки от по 50 евро на месец, нещо чудовищно и нечувано в нормалния, а и в ненормалния май свят, сме НИЧИИ и тук, в Париж, г-н министър! Страната, в която сме дошли да си търсим късмета, всячески се опитва да ни откаже от това наше желание, а родната страна, в случая посолството, се държи с нас като с престъпници…
Как човек тогава да има елементарното самочувствие, че е българин, че е представител на една малка, но достойна страна – пълноправна членка на ЕС ?
Че те, Вашите служители, така нагло и цинично се отнасят към мен, все пак съм публична личност, много хора не само ме познават, но те са и мои верни читатели, та какво остава за ония несретници, които пълнят парковете на Париж… Но които, забележете, г-н министър, казват – тук може и като скотове да живеем, но ще пълзим, ще бачкаме нелегално, но никога няма да се върнем в България…
Защо според вас, тези хора не искат да се върнат в родината си, г-н министър?
Може би и защото тук, виждайки и усещайки държанието на тези хора от посолството, те разбират, че наистина е проклятие да си българин – в България, но и в чужбина…
И тук – лошо отношение, и там – същото… И там е пълно с Райчевци, и тук…
Да, да се върнем на нашия случай…
Все си мисля, анализирайки за кой ли път тази абсурдна ситуация, че по този начин г-н консулът Райчев си отмъщава за някои мои критики в книгите ми относно хората от посолството…. Защото случилото се стана веднага след като публикувах един разказа „Ничия в обединена Европа”, в който по действителен случай разказвах трагедията на една българска майка, дошла във Франция, гола, боса, без пари и оставена на произвола на съдбата на една пейка срещу посолството никому ненужна… Ако се съмнявате в истинността на ситуацията, описана в разказа, попитайте за това същия консул, не вярвам той да отрече истинността й…. Защото има и други свидетели…
Ето, сега си припомням един друг подобен случай, със също ваша служителка от това Ваше посолство – втория човек в мисията ни, Мария Шопова.
Тази жена, която отговаря и за връзките с франкофонията, се опита да изгони на 3-март, националния ни празник, една наша позната, която работи във френско министерство и която години наред помага на България и българите и която на празника ни просто поиска да види и чуе български танци... Г-жата Шопова, вместо да се зарадва, че ние й водим човек, който е петимен за българщината, който ни уважава като народ и иска да ни помага, нещо, много рядко в чужбина, се опита да изгони французойката.
Доводите й бяха наистина направо смешни - днес било национален празник, тоест празник само за българите. И тогава тя получи хубав урок от нашата позната, която й каза
– Грешите, г-жо, днес е празник за българите, но и за техните приятели… Шопова остана с пръст в устата. Но пак не се предаваше – Това да Ви е за последен път. Сега ще направя компромис, но следващия път… Няма никога да забравя болката и недоумението, изписани на лицето на французойката. Знаете колко са дискретни парижани, но тя не се сдържа – тук повече никога няма да стъпя… Никога не бях срещала в живота си подобна грубост и незачитане на човешкото достойнство.
Кой и как е оторизирал тези Ваши представители, г-н министър, така да се отнасят с хората изобщо, така да „прославят” името българско? И докога ще им позволяваме да се държат като чорбаджии, все едно, че името България е тяхна и само тяхна собственост? По какви критерии оценявате работата на тези Ваши служители?
Г-н Младенов, помня Ви като един тих и възпитан младеж от времето на онова ОДС, когато все още имахме някакви надежди. Помня Ви с Вашите набори, ако мога така да се изразя, като Григорий Бояджиев, например, който беше по едно време секретар на парламентарната група на сините, помня как въодушевено говорехте, че в България трябва най-после нещо да се промени, за да станем нормална държава. И тази промяна трябва да се започне от манталитета на хората. Спомням си как тогава, когато бях свидетел на подобен ваш разговор, се прибрах окрилен вкъщи, как казах на съпругата си, да, същата тази жена, за която разказвам тук - дано младите да направят онова, което ние така и не успяваме…
Всъщност заради този ваш разговор тогава аз сега Ви пиша.
Ето, изтъркаляха се годините и Вие дойдохте на власт. Когато дойдохте с Бойко Борисов в Париж, веднага след изборите, аз дълго Ви очаквах в двора на посолството, сигурно си спомняте, но Вие имахте дълъг и сигурно много важен разговор по телефона, затова и Ви оставих на спокойствие. Просто исках да Ви припомня този ваш разговор с Григорий. Откъде да знам, че ето сега ще имам още една възможност за това. За съжаление по неприятен повод…
Ето, сега Вие отговаряте за служители като тези в посолството ни в Париж.
Един български писател като моя милост, чиято история не бих искал тук да разказвам, тоест опита за убийство над него още преди десетина години от свитата на г-жа Лидия Шулева, воглаве с една особа, тогавашната шефка на Агенцията по заетостта Цвета Наньова - разказал съм, а и ще разказвам за това на друго място - решил да си опита късмета на стари години да поживее и той поне мъничко нормално в една нормална страна, сега настоява Вие, като външен министър на Република България да въздадете справедливост, поне там, където можете и където е Вашата отговорност.
Но не справедливост, г-н министър, като онази, която толкова много досега ни пробутваха някои.
А истинска, човешка, топла съпричастност…
За да бъдем, поне мъничко да бъдем, достойни за жители на една нормална страна. Такава, за каквато Вие с Григорий, а и ние от по-старото поколение, мечтаехме някога… В оная стая на парламентарната група на СДС. Когато и вие, а и самият аз бяхме къде-къде по-млади, по-хубави и по-вярващи…
С уважение и все още с някаква, макар и съвсем оскъдна надежда:
Димо Райков
Париж, 24 юли, 2012 г.
П.П. Дълго мислих дали да Ви напиша това писмо. Отдавна съм вече човек без илюзии. Но все пак се реших, защото понякога получавам писма от мои читатели, които ме молят да пиша повече положителни неща, каквото и да значи това, за България и българите, че все пак имало свестни хора у нас и тъй нататък.
И ето – пиша… И ще чакам резултат.
Но така или иначе това сигурно ще бъде последното ми писмо към български политик. Просто нямам вече усещането за промяна у българина. Нямам и повече сили да се унижавам.
Още един П.П. Писмото го писах, както виждате от датата, преди три месеца….Защо го изпращам чак сега? Ами, защото, наблюдавайки последните събития, усетих, че ще е безсмислен акт. А и от посолството никой не благоволи поне една дума за извинение да изпрати. Извинение ли? Колко съм наивен, нали?
И все пак…
Димо Райков
e-vestnik.bg
