Възможно ли е в България да се създаде конфронтация, свързана с правата на човека и най-вече религиозните такива? Каква трябва да бъде позицията на страната ни в контекста на бежанската криза и ролята на дипломацията, като средство за справяне с възникналите въпроси относно националната сигурност? Това са въпроси, които са изследвани многократно в последната една година от редица учени и специалисти.
Нека започнем с това, че българите като цяло не сме толерантни, защото просто никой не е бил и не е толерантен към нас - независимо дали говорим за „западните ни партньори“, „източните освободители“, или дори съседните ни държави. Историята говори сама по себе си, а поне история всички трябва да знаем. Всъщност най-голямата опасност за това да се затрием като нация винаги е идвала първо от нас самите - владетели, управници, режими и един куп предатели, с лекота са разделяли едниството на нацията, противопоставяйки отделните социални групи. Силната фрагментация на политическо пространство днес е ираз на една подобна конфронтация в обществото.
Правото на всеки човек да се самоопределя в различни аспекти на своето съществуване е висша ценност на демокрацията. В България е важно да бъдеш гражданин, бранещ своите права и свободи във всевъзможни форуми и социални мрежи, но защо тогава не съществува „будно“ гражданско общество? До каква степен обществото е заинтересовано да се спазват редът и законите на страната? Защото незаинтересованото общество дава възможност на политическия елит да злоупотребява, чувствайки се привилегирован.
България е светска държава. Конституцията и законите на страната не подлежат на тълкуване и допълване от теолози и духовни лица. Сигурността на нацията е над вероизповеданието. Религията е въпрос първо на право, след това на избор. Макар много политици да се опитват да се „заиграват“ с етническата и религиозна карта на страната, факторът който може чувствително да повлияе върху стабилността и сигурността е демографски, като това не важи само и изключително за нашето общество, а за цяла Европа.
И все пак не е шовинистично да не изпитваш вина за случващото се в различни точки на света. София не е Париж или Лондон и не е построена с богатствата на своите колонии. По-точният въпрос би бил дали трябва да сме състрадателни? Състраданието идва от нравствената същност на човека и е строго индивидуално. Мисля, че в това отношение, дали искрено или не, голяма част от българскато общество засвидетелства своята съпричасност и изрази своето състрадание по време на терористичнте нападения в Европа през изминалите месеци. Когато говорим за политика нещата стоят доста по-различно.
България няма как да бъде безразлична към заобикалящия я свят, най-малкото изхождайки от геополитическа гледна точка. От години, обаче, външната ни политика не отговаря на стратегическия ни потенциал и днес не е по-различно. За съжаление отсъствието на държавата от редица въпроси, касаещи националната сигурност, поражда доста интересни феномени, които често озадачават обществото ни.
Би ми било интересно дали има българин, който категорично може да каже, че е наясно с официалната външна политика на страната ни, касаеща бежанската криза, заплахите, които произхождат от същата тази криза и т.н., защото аз лично съм объркан. За да бъдат залавяни бежанци по границата от граждани, определено много неща не са както трябва. За да бъде премиерът на страната ни определян като „пощальон“ в диалога, доколкото го има, между Турция и ЕС, може би наистина има за какво да се страхуваме, защото и аз, а смятам и голяма част от обществото ни, едва ли вярва че последните събития са свръх дипломатически пилотаж. При всички политически качества, които има или няма премиерът Бойко Борисов, дипломацията никога не е била чак толкова силна негова страна. Наивно би било твърдението, че медиите омаловажават ролята му на посредник между Турция и ЕС. Силно се съмнявам, че и Турция, и ЕС имат нужда от посредничеството на България в чисто кадрови дипломатически план. По-скоро невъзможността на държавата да се справи с един реален бежански проблем, предизвиква активност от страна на премиера, защото при сегашното състояние на границите, едва ли и армията (това, което е останало от нея) би помогнала.
Ако със сигурност можем да твърдим, че България има силно стратегическо, геополитическо място на картата на Европа, то и със същата тази сигурност можем да твърдим, че все още не сме имали и държавник в най-новата ни история, който да може да оползотвори, дори на половина, от политическа гледна точка, същото това географско положение. Това е един от основните парадокси на българската външна политика, парадокс, който обществото с право не проумява- да имаш предпоставките да развиваш международните си, дипломатически отношения, но да не знаеш как, или по-скоро да не искаш, поради редица фактори, свързани с почтеността и нравствената същност на досега управлявалия ни „елит“.
Добрата външна политика, в известна степен гарантира националната сигурност. Всъщност бих свързал националната сигурност с външната ни политика в момента и думичката, която ги свързва и определя е една - абсурд.
Автор: Иван Велков, политолог
