Хиляди автомобили на метални стада мигрират по пътищата на Европа. Лято е и огромна част от "европейците" се завръщат по родните си места.
По европейските магистрали дефилират представители на всички марки и модификации возила, придвижващи се като на конвейер. Номерата на колите са немски, английски, датски, австрийски и прочие, но антропологията, облеклото и маниерите на пътуващите в тях издават типично ориенталски произход. Мъжкарски мустаци, мелахолични бурки, натъпкани с найлонови торбички багажници и тук-там дръзко подаващи се през прозорците немирни хлапета и боси крака впечатляват със своята непринуденост.
Преминаването през границите и толпунктовете става безпрепятствено, спокойно и културно - както повеляват европейските пътни традиции и правила. Но това продължава само до унгарско-сръбската граница. Там стандартът рязко дръпва назад и балканският манталитет красноречиво налага присъствието си.
Унгарската граница ни посреща с ограден от бодлива тел лагер за мигранти - празен към момента, и "украса" от купчини боклук, обрамчили пътя няколко километра преди граничния контролно-пропускателен пункт. От него до хоризонта се разлива застинал конгломерат от разнокалибрени МПС, между които се провират уморени и изнервени хора. От време на време някой нервак-шофьор маневрира рисковано в пролуките на едвам-едвам пъплещите колони, в опит да се дореди пръв до заветното КПП. В пожълтялите, но окосени тревни площи младежи, майки с деца и цели фамилии са се опънали като за пикник, понеже е очевидно, че задръстването ще трае с часове. Особено интересно е в лентата за автобуси. Там обработката на пътнически документи се точи мудно и лежерно като турско маане. За близо четири часа през двете гишета – унгарското и сръбското, преминават не повече от десет обществени транспортно единици, което прави по има-няма два автобуса на час.
Не по-различно е на сръбско-българската граница. Добрали се почти до родината, след 30-часов автобусен преход, отново попадаме в капана на гигантското задръстване. В късния следобед "Калотина" ни посреща с ново море от коли, но още по-плътно приклещени една в друга. А наоколо - още по-занемарено и неприветливо. Омаломощени, изтощени от дългия път и неизбежното сравнение с граничните порядки в другата Европа, примирено броим часовете. Мълчаливо, тихо и чинно - защото са непредвидими настроенията на униформените властелини на граничната бариера…
Прекосяваме родната граница по тъмно. И точно когато си отдъхваме, че сме приключили с неприятното приключение, се оказва, че сме избързали с патриотичния възторг. Защото възловата артерия, свързваща ГКПП "Калотина" със София, е в ремонт. Съответно преминаването на целия граничен трафик става по тесен, застлан с паваж пътен участък, приличащ повече на зле поддържан междуселски път. Клатушкаме се по него в продължение на много километри в забавен каданс - като в подстъпите на автомобилната ера.
Да, лъха на нещо пещерно и примитивно от цялото това балканско-провинциално пригранично лашкане…
И се пита в задачата: защо точно сега, насред най-ваканционното време, при предвидимо набъбващ в пъти трафик, родната пътната агенция ремонтира основния граничен път? Пита се още: посрещайки ни по този начин, държавата ни наистина ли желае да върне българите от чужбина? Или това са просто пиарски лакардии. И за кого е предназначено цялото това словоблудство и лицемерие…
И ако може някой да обясни: щом границата е лицето на една държава, какво всъщност показваме на чужденците ние? И като как с подобен граничен, пътен и управленски маниер ще привличаме цивилизовани и платежоспособни туристи?
И прочее, като шетат нашите височайши властимащи по Европата и света, как веднъж не прихванаха някой нормален, общоприет, доказал рационалността си модел?
Поне да биха се поучили от туристическите обноски на Ориента…
Но не би!
Автор: Мариана Иванова
