Живеем в паралелни реалности. Не от днес. От едната страна са гражданите с техните всекидневни тревоги, очаквания, борби и надежди. От другата страна е властта - с нейния ударен популизъм, строги хартиени мерки и безнравственост.
Двете реалности отдавна са спрели да си комуникират помежду си. Гражданите оцеляват в суровите условия на едно тотално безвремие, нарочно стоварено, за да контролира ежедневните избори на отделния човек. В него буквата на Закона не се чете. Правилата са разтегливи, а механизмите за контрол - пречупени.
Във всекидневието на властта действат други принципи. Там се говори за обществени поръчки, "засилени мерки за сигурност", кадрови политики и вмирисани "гнили ябълки".
Подобна реторика не само е трудно понятна за другата реалност. Тя дразни. Тя обезкървява все още останалите странни надежди, че утре пък може и по-добре да е.
Между действителността на гражданите и тази на властта зее дупка от недоверие, отвратеност и погнуса. А в пропастта има жертви, положили усилия да построят мост между двете реалности. Много жертви и много тела.
И за да не чува никой стенанията от бездната, пропагандата от властовата реалност се носи навсякъде: "Засилени мерки за сигурност", "затегнат граничен контрол", "съдебна, здравна, образователна реформа..".
И гражданите нищо не чуват. Нищо ново. Всичко звучи познато сладникаво, болезнено обидно и препълнено догоре с лъжи. Откровени лъжи.
Ето защо гражданите правят опити да поемат властта в свои ръце. Но не онази, далечната, паралелната власт, родена в парламентарни комисии, общински съвети, задкулисие и чиновнически пленарни занимания.
Те създават своя власт по собствено усмотрение, по собствени нужди, за да променят макар само брънки от сивата си реалност. Защото никой не познава реалността на обикновения човек по-добре от самия него.
В такива моменти онази сухата, мустаката и облечена в скъп костюм власт се раздвижва в политическото си бездействие, пуска един въжен мост през пропастта и отива при гражданите, за да им каже, че всичко, ей сега всичко ще е наред!
Но те пак не й вярват. Пак я презират. Пак плюят по дебелото й, гротескно лице. Успокоена в популизма си, властта се прибира по моста в своята си реалност, след това го запалва. И ражданите отново остават подведени..
Така минава всеки ден в паралелните реалности, които не се разбират, не си комуникират, не си съдействат, не си помагат. А междувременно пропастта расте. И в нея все нови жертви.
Автор: Румен Скрински
