Уважаеми читатели, това е един коментар за надеждата, която почти на постоянни тласъци се опитват да ни отнемат. Било то през отвратителни терористични зверства в Европа и останалия свят, било то през политическите голословни великани, които редят листи за избори, докато всеки гледа да подреди що-годе нормално живота си.
Нека ви попитам нещо: губите ли понякога надежда, че кръвопролитията, причинени от кой ли не, нямат свършване, че някой ще преизчисли пенсиите ви, докато спите, че един ден жените, станали жертви на мъжете си, ще получат възмездие? Губите ли понякога надежда, че не е далеч времето, когато ще се събудим със застроено море и планини, че в магазина пак ще сме му криви на продавача, че усещането за корупция ще се превърне в усещане за реалност?
А губите ли надежда, че добрите примери, които пулсират в ежедневието, остават задушени в смръщените ни вежди?
Уважаеми читатели, остават ни точно 100% надежда. Тъй като всеки един от нас я притежава. В пълнота. А надеждата крепи най-много душата на хора като 17-годишната Мария Александрова от Враца. Тя пък крепи душите на всички нас.
Мария има детска церебрална парализа. Има и голяма мечта - да учи продуцентство. Навън. И не защото не обича родината си, а защото не вярва, че ще се справи тук, където средата за хора в нейното положение е до голяма степен недостъпна.
Заради Мария "Кеймбридж" промени времетраенето на изпита си по английски език - абсолютен прецедент. А тя вече е със сертификат от може би най-престижния университет в света.
Мария е от онези хора, които гледат повече към звездите, докато инвалидната ѝ количка преминава през улици, стълби, рампи и дупки. И през обществото ни, което понякога я вдъхновява да се бори с все сили. За разбиране.
<p></p>
Мария е герой, дошъл в нашия свят, за да ни покаже, че у всеки има заредени точно 100% надежда за началото на деня. И точно 100 причини да се предаде, защото просто е по-лесно.
Автор: Румен Скрински
