Изчезваме като народ. Става ясно и по-ясно дори и на тези, които не мърдат от София. Всъщност всеки го знае, но на никой не му пука. Да си го кажем честно - никога не ни е пукало. Всекидневно в цяла България протестираме за всякакви глупости и безумни каузи, но за обезлюдяването не сме се вдигнали и 20 души. Нито веднъж. Има всякакви сдружения, асоциации и ред други формации, които смучат от някъде, перат пари и оправдават съществуването си с някакви безсмислени инициативи. Няма нито една такава формация, която да си е поставила за кауза борбата с обезлюдяването и извеждането му сред проблемите с приоритет в управлението на държавата. То нас, тези в градовете, не ни засяга обезлюдяването. Ние сме се устроили. Следващите поколения да му мислят. „Те децата ни в чужбина ще отидат някой ден“, така си го мечтаем ние, бъдещите родители и младите такива. Така съветваме и всички, така и ни пожелават всички.
Да, обезлюдяването у нас отдавна придоби такива размери, че ни отчая. Обезвери ни и ни погълна. Новините за поредните изчезнали села, а и вече за изчезващи общини, минават през ушите ни обичайно и спокойно, като скучна прогноза за времето. Отивайки в родните места на родителите ни, гледаме все повече изоставени къщи, на по два, три, четири етажа, в които отдавна няма никой, а няма и да има. Дори не се и замисляли, че сме привикнали с това. С поредната затворена детска градина, магазин, аптека.
Иначе обичаме да слушаме със странно любопитство опияняващите разкази на малкото останали живи, които с насълзени очи ни разказват как навремето в селото е имало училища, улиците, магазините и кръчмите са били пълни, а хората са били едно цяло в борбата с предизвикателствата на живота. Слушаме, усмихваме се тъжно и отминаваме. Любопитството ни мигновено се превръща в съжаление и скоро идва ред на констатацията „Представяш ли си да живееш тук, откачена работа“. Сигурно някой ден, някой ще си го представя, но най-вероятно няма да е българин.
Непосредствено преди 1944 година обезлюдяващите райони на България са съставлявали не повече от 10 на сто от нейната територия. Понастоящем общините с непрекъснато намаляващо население заемат над 95 на сто от площта на страната. Наричат някои селища, особено в Северозападна България, с циничното - музеи на обезлюдяването. Според учените от БАН там има най-тежка форма на депопулация не само в България, а и в цяла Европа. Някои общини са толкова бедни, че не могат да осигурят необходимото съфинансиране на проектите по Програмата за развитие на селските райони. А именно те се нуждаят най-много от тези европейските средства, предназначени за селските пътища, за канализация, за водопровод и друга социална инфраструктура, без която едно населено място няма бъдеще.
Всъщност, има и такива, на които им пука, че населението на родината ни изчезва. Но те са далеч от жълтите павета и телевизионните студия. Техният глас е буквално „глас в пустиня“. Тези хора са част от Забравената България. Тази България, в която на хората най-много се гледа като на банкноти. Малко хора, малко бъдещи гласове за изборите – да измират. Да купуват лекарства от 60 километра, да разчитат на патрулка, която се намира на 100 км... да оцеляват както знаят. Болшинството от хората по тези населени места разполагат с такова имущество, което влиза в графата „маломерна кражба“, която не разследва от полицията. Много от тях вече и не подават жалби. Защо да го правят? За да се зарадват, че са задържали тези, които са им откраднали последните яйца и зимнина и след няколко дни да видят същите тези как им се заканват. От тези, изоставени наши сънародници, политиката няма нужда. И без техните гласове субсидията ще си дойде.
Да, в предизборната кампания няма да чуете за обезлюдяването. В нея се говори за Тръмп, СЕТА, Русия, Турция и всичко друго, но не и за изчезването ни като народ. Най-много проблемът да бъде споменат от поредния нискоморален пребоядисан популист, който се явява на поредните избори не защото има шанс да попадне в парламента, а за да се покаже по телевизора и след време да го поканят за „анализатор“ в някое студио, че да закрепи месеца.
Обезлюдяването е тема табу. Била е и ще бъде. Тя винаги само се констатира, но мерки не се посочват.
Може би единственият шанс е в ръцете на едрия бизнес, който често има ролята на катализатор за вземането на решения от страна на държавата. Редица големи работодатели вдигат все по-звучна тревога, че липсват кадри за все повече професии. Искрата надежда е в дуалното обучение, което вече прохожда в България. То може да изкара на пазара на труда такива кадри, които да могат да намерят поминък в близост до своите населени места, а не на стотици километри. Такива, които ще работят това, за което са учили и евентуално ще имат средства, за да създадат семейство.
И да, един ден дори дуалното обучение да не успее, България ще я има като държава, но българите отдавна ще сме някъде другаде. Или в чужбина, или на оня свят.
Автор: Димитър Лазаров
