Може би остарявам, но все по-често се връщам в мислите си към комунистическото ни минало. И това според мен съвсем не е случайно. Въпреки че в един кратък период от време отбелязахме "25 години свободна България" плюс 70 години от т. нар. Народен съд и от разстрела в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. на политическия ни, военния и важна част от интелектуалния ни елит, лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма продължава да залива медийното и публичното пространство. С пошлата реанимация на "социалистическите духовни и материални ценности", която успя дори да вкара партия като "Атака" отново в парламента, се срещаме и сблъскваме едва ли не ежедневно. И нещо повече - връща се дори политическият език на стария режим, езикът от коридорите на комунистическата власт, от който лъха на евтина пропаганда и казионен оптимизъм.
Именно тук, в нестаналата декомунизация и политическия ни провинциализъм, се крие основното вътрешно противоречие на българския преход. Да, престъпленията на комунистическия режим се обсъждат в научни, експертни и политически среди, и то главно, когато се отбелязват някакви годишнини, но засягат само периферията на гражданското общество и една сравнително тънка извадка от т.нар. политически елит.
След като дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, само за 5 години, от 1944 до 1949-та, комунистите успяха да сменят радикално политическата система, да избият или да изпратят в лагери и да "въдворят на местожителство" стотици хиляди хора, да забранят политическите партии и свободните медии, да национализират частната собственост, да отнемат земята на хората и на практика да унищожат или физически, или материално и професионално елита на България.
А ние какво направихме? Защо за 25 години не успяхме да постигнем така жадуваната от обществото справедливост? Защо ли - защото проблемът за справедливостта е свързан с търсенето на отговорност от ръководни лица от бившата комунистическа партия и от репресивния апарат на Държавна сигурност. Ние не бяхме готови за това. Не бяхме готови онзи ден, на бяхме готови вчера, не сме готови и днес, когато принадлежим към свободния свят…
На 30 януари т.г. публикувах в блога си един анализ: 70 години от "Народния съд" – най-срамната страница в историята на българското правораздаване. В медиите се появиха се и десетки други сериозни аналитични материали, но интересът към темата заглъхна за няколко дни. Все повече се убеждавам, че по подобни теми трябва да се пише и говори непрекъснато, както прави това "бялата лястовица" на разследващата журналистика Христо Христов. И още нещо, много важно – само статистически данни и коментари не са достатъчни. Огромен ефект има публикуването на архивни материали и документи от времената, за които говорим. Изключително значение, особено за младите хора, има начинът, по който са разсъждавали, говорели и мотивирали действията си извършителите на комунистическите престъпления.
В този дух на мисли искам да препоръчам на всички, които се интересуват от темата за Народния съд, да прочетат много внимателно доклада на Георги Петров, бивш главен народен обвинител, "относно работата, трудностите, пропуските, резултатите и значението на Народния съд в България", представен на 3 юли 1945 г. пред ЦК на БКП. Нищо не сте разбрали от духа и атмосферата на този позорен процес, ако не сте прочели емоционалната изповед на сладострастния масов убиец-комунист Георги Петров. Пълния текст на доклада може да изтеглите от различни места в интернет пространството. Бих ви препоръчал pdf версията, която може да изтеглите от сайта на НБУ.
В материала си аз ще си позволя да ви предложа само два наистина потресаващи цитата от този доклад, без да съм променил нито една запетайка в цитираните пасажи. Първият е посветен на сравнението на резултатите от дейността на българския "Народен съд" с подобни съдебни процеси, проведени в други европейски държави след края на Втората световна война и не се нуждае от никакъв допълнителен коментар:
"Историята на ПЪРВИЯ НАРОДЕН СЪД в България и неговото голямо, бих казал – велико дело, ще останат ненадминати в историята на демократичните народи. Ето къде трябва да бъде нашата гордост национална! Нека бъда малко по-конкретен, за да не бъда упрекват, че съм си поставил за задача да напиша една панегирика за съмнителното дело на Народния съд.
Др. САВА ГАНОВСКИ, който недавна се завърна от Румъния, относно делото на Народния Съд, се е произнесъл по следния начин: Едва сега се вижда колко голямо е делото на нашият Народен съд. Това, което се очаква от Народния съд в Румъния, в сравнение с това, което даде у нас същият съд, ще бъде нещо като просено зрънце. Става вече ясно, че и в международен мащаб, нашият Народен съд ще остане ненадминат, още от сега той се сочи като образец за другите демократични народи – в това отношение, те ще трябва да се поучат от малкия, но героичен народ. И, наистина, вече месеци – близо година от как в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният Съд там остава само на книга – резултати никакви!
В УНГАРИЯ, така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.
В ФРАНЦИЯ бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.
В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от Съюзниците не един истински международен Съд, а по-скоро един възмутителен фарс. Даде се възможност на главните бандити на фашизма да се приютят в Испания на кръволока Франко, Швейцария, пък даже и в самата Англия. Тези, които парадираха толкова време с международния съд над фашистките бандити и сатани, днес стават техни закрилници. Всички тези престъпници бягаха – като дявола от тамян, от областите, в които действуваше славната Червена армия на великия маршал Толбухин, гдето действуваха югославянските армии на Тито с нашите армии и се предаваха към армиите на съюзниците. Може ли днес някой да каже где се намират Хитлер и Цанков и техните сътрудници? И днес надеждата за провеждането на една сравнително основна чистка над фашистките палачи в Германия се възлагат на възобновената вече германска Комунистическа Партия.
В ИТАЛИЯ – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.
ПЪК нека не се боим да се спрем и на братска ЮГОСЛАВИЯ. Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен съд. Този резултат можеше да се предвиди още от самото начало – не говоря за първоначалната чистка, която бе направена там в самото начало и която коства живота на около 100 души главни виновници, агенти на фашизма. Дума става за чистката, която се провежда чрез Народния съд. Югославянският Закон за Народния Съд е много по-консервативен от нашия закон – с него аз имах възможност да се запозная при един разговор с югославянския Главен Народен Обвинител, който подири среща с мен за да го запозная с нашия опит, да му услужа с някои обвинителни материали от нашите централни процеси. От разговора с него разбрах, че се предвижда смъртно наказание само за опожаряване на населени пунктове, избиване на мирно население и партизани заловени в плен (значи, не и за тези паднали в сражение). А за всички останали престъпления – се предвиждат наказания тъмничен и строг тъмничен затвор от 1-5-6-10-15 години, обаче, преобладават по-малките наказания. Докато нашият Закон за народ. съд чл.2 -предвижда наказание от 1-15 год. или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл. 2 п.п. 1-10 включително. Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не бъде изпълнявана без подписа на Тито т. е. без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл.10, предвижда изрично, че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно. Нашият законодател, очевидно, разчитайки на високото полит. съзнание на нашия народ и имайки пълно доверие към неговия Народен съд, е дал пълна свобода на последния при определяне наказанията за отделните престъпни деяния, с право да провежда съдебното дирене по разум и съвест. Тази свобода на Народния съд е изключена по югославянския закон, който предвижда за всеки конкретен случай – с изключение на цитираните по-горе случаи, сравнително едни по-меки наказания от временен строг тъмничен затвор. Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на Нашият Народен Съд.
Прочие, примерът, който даде нашият Народен Съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като едва скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ. Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция, почти, изцяло в своите ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело, като се постави на крак и целият български народ и държеше будно неговото съзнание през време провеждането на тази акция. В това отношение нашата Партия издържа един бляскав изпит в процеса на своето развитие."
Вторият цитат е направо зловещ. В него главният обвинител със "задъхана" гордост и опиянение коментира и анализира издадените от "Народния съд" смъртни присъди. Преценете сами:
"Вярно е, че на пръв поглед смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2.857 – смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни. ЕТО ЗАЩО, ний, веднага, следва да си поставим въпроса за качествата на лицата, които осъдихме и разстреляхме чрез присъдите на Народния съд. И, наистина, кои лица разстреляхме? Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на „О Боже почиващия Цар Борис ІІІ“, за да го развенчаем като „народен цар“ и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър председатели; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила, 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Общо Народно Събрание. Но само това ли? Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. Военни престъпници, които имат дълголетна служба на велико-българския шовинизъм и са водили страната ни от катастрофа към катастрофа и са заповядвали избиването на прогресивния български народ и неговите героични синове; разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, фашизирани палачи над българския народ, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр. и пр. Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна."
Автор: Аспарух Панов
