"Моралната революция - революция в ума, сърцето и душата на един робски народ - е най-великата задача"
Гоце Делчев
Възраждането и революцията са невъзможни поотделно. Всъщност едното е следствие на другото. Довчерашната "рая" надига глава. Един монах в светата обител на Атон, достоен наследник на Евтимий Търновски, пише страниците на история, която възкресява заветите на Борис, Симеон, Самуил и Иван Асен II, за да превърне агнетата в лъвове. Чрез просветното движение и борбата за църковно обособяване от XVIII насетне, българите осъзнават мястото си в политическия, социално-икономическия и културния живот и са готови да го извоюват и отстояват. Родът се възражда, а яремът започва да тежи все повече на тези, които най-ясно чуват повика на свободата. Паметта вече е движеща сила на индивидуалния стремеж към усъвършенстване и утвърждаване. Тя бликва като извор, който пълни едновременно водите на Вардар, Струма, Искър, Марица, Тунджа, Янтра и Дунав. Славното минало ражда мечтата за славно бъдеще. Мечта за чието осъществяване, героите плащат с кръвта и живота си, за да останат в песните и легендите на един народ, който днес, повече отвсякога, се нуждае от нова мечта. И нови герои.
Тази трета част е посветена на тях. На онези, които се покриха с плаща на вечността, за да ни водят, когато е най-тъмно. Но и да ни съдят, когато сами се обезсилваме и примиряваме с неправдите, когато предаваме ближните, или забравяме кои сме. Посветена е и на онези, които ги следваха и продължават да ги следват в стремежа си за национално обединение отвъд границите на дребните политически интриги и личностни противоборства. Посветена е и на грешките и грешниците пред олтара на България. Защото в пантеона на националното съзряване, всички сме част от едно цяло.
Берлинският конгрес и подписаният Берлински договор на 13 юли 1878 г. разкъсват България по жесток начин. Тази несправедливост се превръща в компас на последвалите български политики, които неизменно са свързани с непосилната задача да успеят да обединят българите от всички територии, които остават извън границите на новосформиралото се княжество. В следващите десетилетия младата държава ще даде над 200 000 жертви, преследвайки каузата за национално единство. Като че ли в народопсихологията до ден-днешен най-болезнена и незарастваща остава раната, свързана със съдбите на българите от Македония. Вековната българска област пази спомените за св. Климент и св. Наум, за Охридската книжовна школа и Симеоновия "Златен век", за трагедията на самуиловите войници, ослепени от яростта на Българоубиеца, за въстанието на Петър Делян, за борбата на легендарния Крали Марко и обесения над Вардар Карпош. Тази памет кара хора като Дамян (Даме) Груев, Гоце Делчев, Тодор Александров, Христо Татарчев и др., да посветят живота си на борбата за освобождаване и приобщаване на Македония към България. Всеотдайността и жертвоготовността, с която те защитават българщината от чужди посегателства, продължавайки делото на Апостола Васил Левски, ги нарежда сред най-извисените исторически личности от по-новата ни история, а българския народ ги увенчава със заслужен героичен ореол.
На 23 октомври 1893 г. в Солун Даме Груев от с. Смилево, Битолско, Христо Татарчев от с. Богомила, Велешко и Антон Димитров от с. Айватово, Солунско, полагат основите на Македонска революционна организация (МРО), начело с Централен македонски революционен комитет (ЦМРК) (по примера на БРЦК). Целта ѝ е извоюване автономия на Македония и Одринско въз основана чл. 23 от Берлинския договор. Като главна причина за създаването ѝ е посочена турската тирания и чуждите пропаганди – гръцка и сръбска. Членове на МРО могат да бъдат само българи. На проведения конгрес в Солун през 1896 г. са приети устав и правилник на Българския македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). В тях се настоява за пълна политическа автономия на Македония и Одринско, постигнато с всички възможни средства, като се разчита само на българското население. В края на 1896 г. в София е открито Задграничното представителство на БМОРК, като за задгранични представители са избрани Гоце Делчев и Гьорче Петров. ("Македония. Историческата истина", Пламен Павлов и Людмил Спасов, изд. Световна библиотека, 2021)
През 1902 г. БМОРК се преименува в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), като в чл. 1 на устава се допуска разширение: "ТМОРО има за цел да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области. Член може да бъде всеки македонец и одринец, независимо от произход и вяра". На Рилския конгрес през 1905 г. ТМОРО е наречена Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Това развитие и "разтваряне" на организацията дава съвременните доводи на днешните северномакедонци да си измислят зараждането на македонско самосъзнание сред населението. Те местят фокуса върху един политически акт, който обаче цели две далеч по-прости неща. Първо да приобщи възможно най-широк кръг от симпатизанти, които са уморени от безчинствата на Високата порта (така самият бунт би имал по-голям шанс за успех), и второ по този начин да не въвлича директно в конфликта самата България, която се намира в сложна политическа обстановка, заобиколена от враждебни съседи след Съединението през 1885 г. и последвалата война.
Освен зараждането и развитието на ВМОРО (ВМРО), друга спорна тема в съвременния контекст на преговорите между България и РСМ е живота и делото на Гоце Делчев. Българският герой е роден на 4 февруари 1872 г. в Кукуш, в семейството на Никола и Султана Делчеви. През своето детство и юношество Делчев посещава български училища и завършва Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". Именно там бъдещият революционер се запознава с хора като Дамян Груев, Борис Сарафов и Гьорче Петров. Дамян Груев привлича Гоце Делчев в БМОРК, на която последният става и фактически ръководител на по-късен етап. Историята почива на факти. Българските научни среди многократно са коментирали и доказали тези факти и моето намерение не е да ги преповтарям. За съжаление политиката често има за цел да направи фактите угодни за своите амбиции, които не винаги кореспондират с чувствата и паметта на хората.
Съвременните политически въпроси, касаещи Гоце Делчев, често опират до думичката "компромис". Но можем ли ние, българите, чисто човешки да се съгласим на компромис относно личността на човек, който през целия си живот има една-единствена цел: "Другари, не виждате ли, че сега вече не сме роби на разпадащата се турска държава, а сме роби на европейските велики сили, пред които Турция подписа своята пълна капитулация в Берлин?! Затова трябва да се борим за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазим в тяхната цялост, като един етап за бъдещето им присъединяване към общото Българско отечество".
След потушаването на Илинденското въстание през 1903 г. и загубата на България в Първата световна война 1914-1918 г., желанието и надеждите на българите за национално обединение отново са поставени на изпитание. В тези смутни времена на преден план в национално-освободителното движение в Македония излиза Тодор Александров. Българският революционер води продължителна борба, за да опази организацията чиста от различни политически вмешателства.
"Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко, освен живота ми, който случайно е оцелял…"
Тодор Александров, 3 април, 1917 г.
И все пак великият българин се прощава и с живота си.
От 8 до 26 ноември 1923 г. в Москва се провежда VI конференция на Балканската комунистическа федерация (БКФ). В заключителната резолюция по македонския и тракийски въпрос се препоръчва "македонските и тракийските народности" да се съюзят с работниците и селяните от другите балкански страни за извоюване на независима Македония и Тракия и създаване на доброволен съюз на независими републики. Петият конгрес на Коминтерна в Москва (17 юни - 8 юли 1924 г.) приема резолюция, с която потвърждава решенията на БКФ. Формулираната на конгреса теза за македонска, тракийска и добруджанска република получава по-нататъшно развитие в изнесения от Георги Димитров доклад пред Седмата конференция на БКФ в Москва (9-18 юли 1924 г.) В него се изтъква, че Македонският въпрос не е български, а общобалкански. ("Македония. Историческата истина", Пламен Павлов, Людмил Спасов, изд. Световна библиотека, 2021)
Източник: БГНЕС
Ето така започва най-голямото предателство в съвременната ни история. В последвалите събития целта на Георги Димитров и комунистите е една - унищожение на ВМРО, Тодор Александров и другите водачи на организацията и асимилиране на българското население. На 31 август 1924 г. в местността Лопово над с. Сугарево, в Пирин, Александров и телохранителят му Панзо Зафиров са убити. Така се стига до разгрома на ВМРО и разделянето му.
Всъщност Георги Димитров не спира дотук. "Вождът" на революцията (който години по-рано бяга и оставя бунтовниците против царската корона на милостта на съдбата, след като лично организира т.нар. Септемврийско въстание) дейно подготвя формирането на Балканска федерация, която да слее България с Югославия. За да осъществи тази си "мечта", Димитров е готов да предаде Пиринска Македония в състава на новосформиращата се Македонска република в пределите на Югославия. В замяна се предполага връщането на Западните покрайнини обратно на България. На 21 декември 1944 г. Димитров съобщава на партийното ръководство в София: "Двете договарящи се страни признават на македонския народ пълно право на самоопределение. България се съгласява на присъединяване на принадлежащите ѝ от 1913 г. части (т.е. Пиринска Македония), ако нейното население пожелае това към Македония в рамките на Югославия". На 22 февруари 1945 г. Георги Димитров телеграфира в Москва: "Ние не трябва да се страхуваме да заявим, че нашата партия е решителна за признаване на македонците като отделен народ".
Насърчаването от страна на България за подобни действия е символ на политическо самозабравяне от страна на човек, който е изцяло подвластен на догми, твърде непонятни дори за своите съвременници. Нужни са две десетилетия, за да може през март 1963 г. на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков да сложи началото на решителен поврат на българската политика по македонския въпрос. Той обявява за груба фалшификация на историята твърденията за съществуването на македонска народност и националност. Тито отвръща, като поставя въпроса за македонско малцинство в България. За Живков това е кръвна обида и той си позволява да предупреди югославския посланик, че ако си мисли, че Съветският съюз може да окаже натиск в това направление жестоко се е объркал. ("Македония. Историческата истина", Пламен Павлов, Людмил Спасов, изд. Световна библиотека, 2021 г.)
Характерът на времената, в които живеем, определя курса на развитието на определени събития. Хората често сменят политическите пристрастия, преценявайки на кого и защо да дадат доверието си, защото понякога обстоятелствата го изискват. Дали политиката ще бъде лява или дясна, консервативна или либерална, зависи от много фактори и често самият избор е извън самите нас, макар и да не го осъзнаваме. Но важният въпрос тук е дали в съвременното съзнание на българите, а и българските политици, съществува компас, който независимо от повратностите на съдбата, да ни води единни в името на обща цел или кауза? Имаме ли общонационален консенсус по важни теми, който да е надпартиен, над лявото или дясното политическо пространство, над дребните политически сметки, който да е неделим от нашата същност, който да ни сплотява, когато е нужно? И не е ли време най-накрая да започнем да говорим за национални приоритети, за които противно на историята ни, да не се делим, а да сме обединени? Според куп социологически проучвания, повече от очевидно е, че темата за Македония е една от възможните отправни точки в тази посока. Над 80% от обществото не иска и няма да позволи промяна в позицията ни относно РСМ да се превърне в измяна на родовата памет.
Гоце Делчев, Дамян Груев, Тодор Александров не позволяват политиката да измени заветите на Васил Левски. Самото ВМОРО е организирано по примера на Апостола, стъпвайки върху основата на Българската екзархия и създаването на вътрешни революционни комитети, които имат за цел организирането на населението за въоръжена борба. Явната намеса на България само би застрашилa родината, за която те нееднократно заявяват своята жертвоготовност.
Всъщност родината за тези велики българи е това, което е и за самите нас. Там, вътре, където няма изкуствени граници, наложени от чужди поробители или Велики сили, България е от Охрид до Черно море, България е Беломорска Тракия, Северна Добруджа и Западните покрайнини. България е песните и костите на предците ни. България е в очите на децата ни. И днес ние сме героите, от които тя има нужда.
Изправени сме пред съдбоносно решение, касаещо приемането на РСМ в Европейския съюз. Залогът е не историята и миналото, а бъдещето. Политическият елит е нагърбен с очакванията да защити българския интерес. Всяка различна интерпретация от това да браним езика, паметта и истината, означава да извършим ново предателство. Македония не може "да бъде прежалена", защото това означава да прежалим себе си и България.
Автор: Иван Велков, политолог
