17 – това число се оказва особено знаменателно в днешния Ден на национален траур, в който България почита паметта на загиналите в рудник „Ораново” миньори.
След падането на комунистическия строй през 1989 година това е 17-ти Ден на национален траур. 17 са и административните нарушения, констатирани за шест години в „Ораново”. А в сутрешния блок на БНТ пък социалният министър Хасан Адемов с половин уста призна, че на държавата ѝ е трудно да определи точната граница между риск и труд – при какви условия не трябва да работи едно предприятие, нищо че то е реално единственото препитание на няколкостотин души в региона.
Българинът се страхува. И то много. Днес, в националния Ден на траур, в национален ефир (отново този на БНТ) имаше едно много показателно изказване на човек, живеещ до „Ораново”. Той каза, че не бива мината да затваря врати, защото младите трябва да работят там, а ако рудникът хлопне кепенци, то младите ще избягат в чужбина. Ето това е логиката в България – вкопчване в по-малкото зло. И то си остава по-малко дори когато отнеме човешки живот. Защото, хей, не всеки ден умират миньори под земята. В „Ораново” досега са „само” девет души за шест години. Не е например по един всеки ден. Или по двама. Търпимо е значи.
В психологията има един принцип, който се използва за подготовка на кадри, работещи при много стресови условия – немислимото днес е приемливо утре. Хватката е ужасяващото да стане търпимо. И начинът е прост - колкото се може по-често човек да бъде поставян в ужасяваща среда – мозъкът постепенно свиква и границата при определяне на принципа добро-зло се избутва назад. Докато стигнем или до момента, в който мозъкът престане да възприема добро-зло (тотален цинизъм), или до момента, когато мозъкът спира да работи по нормален начин и минаваме в категорията "луди". И преминаваме към „съществуване на скотове”.
Обществената психология в България явно добре е възприела „немислимото днес е приемливо утре”. Защото все така в страната превенцията си остава тема табу. Сега проверяваме мините, но първо трябваше да умрат хора. Проверяваме таксиметровите компании, но първо трябваше да бъдат убити хора. Проверяваме превозвачите, каращи деца нощем, но първо трябваше да умрат деца (12-те дечица от Свищов, чийто млад живот беше прекъснат от река Лим). Проверяваме дискотеките, но преди това трябваше седем деца да загинат край „Индиго”. Все проверяваме, когато вече е късно, когато вече сме загубили безценното – животът.
Затова е време най-после България да се превърне в държава. А за да стане това, обществото трябва да е наясно с границата добро-зло. Защото, както се учи и в основите на правото, тя е абсолютна, неподлежаща на промяна. Но човешкият мозък е твърде възприемчив и е редно да има спирачки – както индивидуални (самоконтрол), така и обществени (държава). И след като в „Ораново” петима души дадоха живота си заради „приемливото утре”, редно е държавата да дръпне границата, където ѝ е мястото, защото явно самоконтролът е на ниво "младите да работят в неукрепената мина, че да не избягат в чужбина". Границата трябва да е там, където не губиш живота си, защото някой си е бъркал в носа и не се е съобразил със 199 предписания за нарушения, а е бил длъжен да го направи. Време е за действия - чакаме!
Автор: Ивайло Ачев
