Тези думи ми действаха като парола. След тях изчитах от кора до кора това, което не е за мен и - което е по-странно, го запомнях. Някои работи дори за цял живот.
Очевидно съм проявявала интерес към книгите от най-ранна възраст. От този период помня финала на една доста страшна сцена, в която баща ми размахва ядосан един буквар и крещи отчаяно: "Слава на бога, че не съм станал начален учител!". Бях на четири. През нощта нещо се е слегнало в главата ми, защото се събудих и внезапно започнах да чета гладко. Това ме превърна в атракцията на детската градина и номерът, с който другарките и лелките задържаха инспекторите, докато си оправят нещата. Аз четях и четях, ненаситно и лакомо, всепоглъщащо и блажено. Каквото ми попадне.
Веднъж ми попадна "Капиталът". Тъкмо се бях зачела в главата за принадената стойност и баща ми влезе в стаята и произнесе сакралните думи "Не го чети това, не е за теб". Бях в четвърти клас. Е, не само научих какво е принадена стойност и че капиталът на работника при капитализма е неговият труд, ами точно с това изкарах и измъчената си тройка по-късно в университета. Оказа се полезно. Същото ми каза и когато ме видя в пети клас да чета "Идиот" на Достоевски в оригинал. Беше лятото преди пети клас и дори не бяхме започнали да учим руски език в училище. Обаче как го прочетох...
Полезна ми беше и "Дивите лебеди" на Андерсен. Стигнах до края и изпаднах в безпределна тревога, породена от мисълта, че ей сега ще ми се родят девет братя, някой ще ги омагьоса, а аз ще трябва да плета ризи от коприва, за да ги спася. А аз не знам да плета!!! Тутакси нападнах майка си, същата вечер се научих и цял живот го мога, това ми е хобито и мои плетени кукли отпътуваха на доста места по света. Едва ли щях да се мотивирам така, ако не беше Елиза и нейните братя.
А как разбирам от бокс...Малко жени го могат това. Малко жени и гледат бокс. Сигурно не са чели като малки "Джексън остава в Русия" на Лев Касил. Там всичко е описано, дясно кроше, боксьорска стъпка, ъперкът, нокдаун...Като добавиш по-нататък и биографията на Едит Пиаф, боксът се превръща вече и в романтична категория. Много преди "Роки".
За любовта разбрах от "Джейн Еър". Взех я с измама от библиотеката за големи, уж за майка ми. Реших се на тоя ход, защото, когато тя ме заведе за пръв път там, ми дадоха да чета "Малкият Мук", а той не ме впечатли. Докато ми я избираха, се омаях от лавиците с книги, те бяха до небето. Помня, че библиотекарката не се твърде изненада, че дете на 6-7 години е дошло само, тогава си ходехме без надзор. Плюс това имах сестра-бебе и това беше добро оправдание. Тайно донесох книгата у нас и отидох под терасата да я чета. Бях в първи клас. През деня ентусиазирано сричах с останалите " Ма-ма-ми-е-Е-ма", а вечер се заравях в страниците. Всъщност се стараех останалите в класа да не разберат твърде, че мога да чета, и без това бях по-малка от тях с една година, най-много да отнеса някой шамар. Така си прекарах прекрасно и шизофренично дуално първи клас. След 30-40 години си казах - абе какво съм разбрала от тая книга на 6? Абсурд е да съм я разбрала. Прочетох я пак със същия интерес и...останах със същите чувства. Кой знае защо периодът в мрачния пансион не ми беше останал в главата така, както любовната история. Когато по-късно попаднах в Англия, някак ми беше познато всичко. А любовта за мен винаги носи и елемент на жертвоготовност.
Гледах съвсем сериозно на четенето и бях докопала отнякъде една количка, с нея ходех до детската библиотека. Натоварвах я цялата, влачех я до нас и на другия ден ги връщах. Така за едно лято изчетох всичко. Библиотекарката ме гледаше с огромно съмнение в началото, изпитваше ме за всяка книга, преди да ми даде нови. После ме докладва някъде и по радиоточката в родното ми Габрово ме посочиха като най-четящото дете в града. Нещо споменали и за безразборното четене, но майка ми го смутолеви това. Тя, впрочем, още не може да прости на учителката в детската градина, че ми била казала другите като пеят, аз само да си отварям устата...
Формирах характера си с една книга, която не попада в никакви класации за литература, затова пък е по истинска история и ми подейства като някакъв софтуер. Зададе ми програмата. Книгата се казваше "Воля" на М.Ст. Горчивкин и в нея се описваше историята на един Зарко, който много иска да рисува и да прави неща от стъкло, но по време на войната попада на писалка - бомба, която откъсва двете му китки. Имало е такива неща тогава. Зарко успява не само да влезе в специализираното за стъкларство училище в Елин Пелин, но и да стане работник в стъкларски завод и да направи вазата, за която мечтае. Впрочем тогава, когато четях тая книга отново и отново, не подозирах, че историята е истинска. Години по-късно разбрах, че действително е имало такова момче и наистина е постигнал всичко това. Значи чипът е бил правилен. Подкрепи го и един съветски римейк на "Робинзон Крузо", в който главната героиня се загубваше в тундрата, оцеляваше там цяла година, като ловеше глухари. Оттогава глухарите за мен са нещо твърде полезно, ако си се оказал в тая ситуация. Така и не съм ги виждала. Обаче горе-долу съм наясно и как да си направя арбалет с подръчни материали.
Имам си и фобия от онова време. Конан Дойл с "Баскервилското куче" така ме наплаши с тресавища, че и досега за мен това оглавява класацията на най- страшните неща. Изчитайки стотици приказки с принцеси, на които им търсят принцове пък, на 7 взех твърдото решение никога да не ставам принцеса, защото могат да ме омъжат насила. Дори си изработих план за защита, ако случайно вземе, че стане и ме изправят пред някой непознат с бухнали лъскави къси гащи и корона на главата. Няма да му се дам лесно.
На една Нова година към 7 вечерта ми подариха романите на Ерих Кестнер. Когато вдигнах глава от книгата, вече беше дошла следващата година.
Когато по-късно искрено казвах на синовете си тийнейджъри, че за мен няма по-голям купон от Агата Кристи, две пакетчета семки и да ги няма в къщи, се смееха и не ми вярваха. Ама точно така си беше.
Това ми мина през главата днес, докато гледах децата в Лятната читалня в Цар Симеоновата градина в Пловдив. Колко ли от тях ще се поддадат на магията и ще и останат верни за цял живот...Дано са повече, само това се моля...
Автор: Веселина Божилова
