Не е вярно, че сме стигнали политическото дъно. Под това има друго

Поне едно нещо изглежда сигурно в края на отиващата си 2013-та година. Годината не беше скучна. Имаше всичко, което да направи живота в България напрегнат и динамичен, зареден с очаквания и обрати, надежди и разочарования, имаше шумни скандали, тихи политически договорки, площаден гняв и униние. Обликът й може да се побере в няколко ключови думи: протести, оставка, самозапалване, висящо кафе, предсрочни избори, задкулисие, Пеевски, катарзис, олигархия, бежанци.

През януари Октай Енимехмедов опита да застреля Ахмед Доган с лютив червен пипер. Още тогава се разбра, че годината няма да е като другите. Ясно е, че беше опит за убийство, но не е ясно дали става дума за физическо или за морално убийство. Сега съдът ще трябва да преценява кое от двете е вярно и как да бъде наказано. Няма да му е лесно. Проблемът е, че в НК няма текст за морално убийство на политическо божество.

Цялата година премина под знака на шумните и зрелищни улични протести.

Появи се нов герой на прехода - "активно протестиращият", било под лозунга "Оставка", било срещу искащите оставка. През февруари неочаквано и взривообразно улиците в големите градове се изпълниха от гневни хора с малко странни, но категорични желания за "смяна на системата", "всички да се махат", "приватизация на ЕРП-тата", "пълна ревизия на прехода", "нови лица", "да се пуснат трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", "граждански квоти във всички управленски и регулативни органи на властта" и т.н.

Като причина за този внезапен и неясно адресиран изблик на гражданска енергия бяха посочени високите сметки за ток, но отвъд сметките прозираше и едно силно общо желание: "не искаме да живеем в лъжа". Улицата потърси отговорност, без да се интересува от отговорите за причините на своята нищета, без да разбира, че протестира срещу нещо, което сама си е причинила и продължава да си причинява.

През март правителството внезапно подаде оставка и така зимните протести не успяха да се разгърнат в пълнота. Борисов подаде оставка, за да остане на власт, но пасиансът му този път не излезе. За малко. Скандалите с подслушванията на Цветанов и с костинбродските бюлетини изглежда объркаха сметките.

Не се разбра докрай каква точно е технологията на проектираната измама с допълнителните бюлетини, нито пък дали това, което е щяло да стане, не е ставало и по-рано. Важното е, че ГЕРБ спечелиха предсрочните избори през май, но загубиха властта. Получи се парламент с парадоксална геометрия - БСП и ДПС са в коалиция, която разчита на "Атака", за да има кворум.

Тягостен спомен от зимните протести оставиха образите на самозапалващи се хора. За тях хоризонтът на очакванията беше напълно изчерпан, преходът наистина беше завършил.

Сред ведрите събития на годината беше инициативата "висящо кафе". Този миловиден жест на гражданска солидарност, пренесен от следвоенна Италия, тръгна у нас от Facebook през април. За 72 часа идеята беше подкрепена от 18 000 души и приложена в 140 кафенета в десетина градове в страната. Появиха се идеи за висящ хляб, баничка, обяд и т.н.

Всичко това много приличаше на ловко разиграна процедура за масова психотерапия, опит да се изтласкат травмиращите образи на ужаса от горящите хора-факли с един друг образ, по-благоприятен, оптимистичен и човечен. Някога Волтер бил казал, че модата на кафето бързо ще отмине. Думите му често се цитират като глупост, казана от иначе умен човек. Изглежда, имал е предвид висящото кафе. За няколко седмици модата му отмина.

България влезе в сезона на висящата оставка

"Има някои неща, които не може да са истина, дори да са се случили", твърди писателят Кен Киси. Той няма как да е знаел, че одиозна личност като Делян Пеевски ще бъде назначена за председател на ДАНС, но думите му звучат като казани точно за нашия случай. На 14 юни това назначение буквално взриви държавата. Годината започна с опит за морално убийство, а лятото - с морално самоубийство.

Десетки хиляди в София излязоха по улиците със свирки, знамена, вувузели, барабани и цялото лято премина под знака на шумните шествия и протести срещу правителството. Стресната от ставащото, властта бързо оттегли нелепото назначение, но отказа да плати цената на своята фрапираща глупост. И това още повече нагнети протестите.

Станишев, Местан и Орешарски можеха като истински политически мъже да кажат "Пошегувахме се", но вместо това те

украсиха лексикона на политическото лицемерие с нова дума - катарзис

Критичната маса на протестите, поне в началото, беше от хора, движени от чисто морални подбуди и от етико-естетическа погнуса към синдрома "Пеевски". Постепенно изотзад започнаха да се примъкват политически интереси и амбиции. Партийните централи се разшетаха и към средата на лятото вече имаше три протестни ядра - едното все още морално и две политически.

Зад противниците на кабинета потриваха ръце гербери и отломки от старата десница ("умните и красивите", както сами се нарекоха). В защита на кабинета бяха организирани т.нар. контрапротестиращи. Те, според един приятел, приличали на хората, дето бият екипите на "Бърза помощ". И както обикновено става при големи граждански вълнения, моралистите постепенно бяха изтласкани назад от политиците. На 4 септември, когато ГЕРБ опита да застане отпред, протестът се разпадна.

"Проблемът с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи,

че не могат да повярват във възможността някой да е умен", пише Кърт Вонегът. У нас точно така стои въпросът с корумпетата във властта. Те не вярват, че е възможно да има некорумпирани хора и че някой може седмици наред безкористно да протестира срещу нещо, което намира за уродливо и нелепо. Поради което основен рефрен на властта беше, че протестите са платени. Дори и да е имало нещо такова, това не беше критичната им маса.

Интересното в случая беше, че въпреки привидно острото политическо противоборство между ГЕРБ и управляващата коалиция те в действителност взаимно се легитимираха. Кризата по особен начин ги направи партньори. От БСП плашеха, че ГЕРБ ще се върнат на власт, ако има избори, а герберите вярваха, че това е възможно. Покрай това и цената на "Атака" се вдигаше.

По едно време през лятото Сидеров се появи в парламента с пистолет. Тогава депутатите от ГЕРБ не ходеха на работа. В частен разговор с моя колежка Борисов беше обяснил, че не смее да пуска своите хора срещу "тези въоръжени мъже". Беше добавил още, че него лично не го е страх, защото има бронежилетка, но за Искра Фидосова нямало откъде да намерят. Закачка.

Тефтерчето на Филип Златанов беше нов епизод от моралното деградиране на ГЕРБ. То беше още една илюстрация на партийното задкулисие, нещо подобно на синдрома "Пеевски". Оказа се, че управляващи и опозиция се придържат към сродни етични стандарти. Парадоксално е, че

взаимното морално деградиране не пречи на взаимното политическо легитимиране

Губещо се оказа гражданското, т.е. моралното ядро на протестите. То не успя да излъчи лидери и говорители, нито припозна все още недоферментиралия Реформаторски блок за изразител на своите въжделения.

Така през септември вълненията постепенно утихнаха. През ноември отново се пробудиха, след като студенти от Софийския университет окупираха Ректората и отправиха морални ултиматуми към властта. По софийските улици и около парламента премина нова вълна на антиправителствено въодушевление със скечове, пърформанси и сблъсъци с полицията.

Отношението отново беше раздвоено. Мнозина повярваха и вярват в чистите подбуди на студентския гняв, но и съмненията не са лишени от основания. Скептиците все още помнят студентските стачки от началото на 90-те и виждат как някои от тогавашните им герои днес облизват саханите на същия Пеевски, за когото днешните студенти питат кой го е предложил.

В крайна сметка правителството на Орешарски оцеля засега,

но всички парламентарни партии загубиха много от и бездруго оскъдния си престиж. БСП и ДПС заради синдрома "Пеевски", "Атака" - заради колаборацията си с тях, а ГЕРБ заради нелепо поведение както във властта, така и в опозиция.

През есента водеща медийна тема станаха сирийските бежанци, търсещи закрила у нас. България се оказа напълно неподготвена за това и не особено дружелюбна. Изпълзяха и разни хора с фашизоидни нагласи. Според Любо Дилов българите би трябвало по-добре да се отнасят към бежанците, защото догодина, когато Бареков спечели изборите и стане министър-председател, много от тях ще емигрират в Сирия и рискуват там да ги посрещнат по същия враждебен начин.

Шегата не е лоша, лошото при добрите шеги е, че съдържат доза истина. Иска ми се в този случай да греша, но се боя, че след като Бойко Борисов беше министър-председател, Цветанов - министър на вътрешните работи, а Пеевски - председател на ДАНС, може и на Дудука, както в някои среди наричат Бареков, да му излезе късметът. Ако някой си мисли, че партиите у нас вече са стигнали до моралното дъно, може и да бърка. Под това дъно може да има и друго дъно, а после още едно и т.н. Ще се разбере през 2014-та.