Лятото на 2020 се оказа различно от всяко друго лято. COVID вирусът промени живота ни из основи. Това лято донесе и политически и социални вълнения, които България не е преживявала от много дълго време.
За нас, българите живеещи от другата страна на Атлантика, тези две събития се оказаха свързани по странен начин. Мнозина от нас не можаха да се върнат в България тази година заради ограниченията за пътуване. Същевременно, много други наши сънародници пък точно заради вируса трябваше да се върнат в родината от Европа и други по-близки краища на света и станаха катализатор и важна движеща сила за протестите. Така ние, българите в Северна Америка се оказахме в ролята на обикновени зрители на процеси, които живо ни вълнуват. За мое най-голямо съжаление и това, което пиша днес, е гледната точка на един зрител, а не деен участник.
В много отношения българската общност в Северна Америка е разнородна, както е в Европа и по други краища на света. И тук, в Америка, има всякакви наши сънародници: от намръщените гурбетчии псуващи местните „тъпанари“ и скапаната им държава, до успелите и уверени в себе си граждани на света, изпълнените с носталгия българи, търсещи най-доброто за себе си и семействата си, хора загърбили предишния си живот в България, други, възприемащи се като част от една световна българска общност, както и всички други междинни нюанси. И все пак винаги е имало неща, които ни свързват и ни отличават донякъде от сънародниците ни в България. Бегъл поглед върху резултатите от отделни избирателни секции от доста години насам показва това недвусмислено: обикновено каквато е разликата между София и по-малките градове в България, такава е и между големите центрове в Западна Европа и Америка спрямо София в същата посока. С други думи ние, живеещите „на Запад“ гласуваме ясно и категорично за геополитическата ориентация на България, за демокрация и пазарна икономика, както и срещу всичко свързано със старата БКП и популистките анти-европейски проекти. Наследниците на БКП традиционно събират минимална подкрепа тук. Това е, което обединява политически повечето от нас в Америка и Западна Европа. Разбира се че има изключения или интерпретации, но цифрите са достатъчно ясни. В голямата си част ние нямаме съмнение, че България е и трябва да остане част от западния свят, а не от някаква ориенталска, Балканска или евразийска общност. Ние също така живеем в общества, в които „системата“ работи и в които ние не сме поданици, а свободни граждани. Ние приемаме, че институциите са създадени да служат на хората, а не „властта“ да командва индивида. Ние сме активни хора с гражданска позиция и вяра, че сме част от обществото и нещата зависят от нас. Звучи елементарно, но разликата в манталитета е съществена. В голямата си част ние искаме да видим това и в България, като основната разлика с други наши сънародници е, че ние знаем точно как изглежда работещата държава, понеже ежедневно сме потопени в тази действителност.
По отношение на протестите и исканите оставки, ние разбира се имаме своите различия помежду си. Осъзнаваме нуждата да се отърсим от хомота на задушаващата страната корупция, но мнозина виждат и рискове за преориентиране на страната в друга посока. Какво ще направи едно служебно правителство, назначено от президента? Дали следващите избори ще докарат раздробен парламент с трудно предвидими коалиции на неясни принципи? Всеки сам за себе си претегля тези фактори и определя позицията си. Нямам претенциите да говоря от името на всички свои сънародници отвъд океана. Оттук нататък ще изложа личното си мнение, споделено от мнозина приятели и познати, всички те бидейки умни, образовани, успяли, отговорни хора, обичащи България.
Основен проблем на страната и обществото в България са пасивността, незаинтересуваността от всичко извън личния ни свят, както и масовия нихилизъм и убеждението, че нищо не зависи от нас и всеки се спасява поединично както може. Това си е тежко наследство от 45 години диктатура, но и в не малка степен от следващите 30 години лутане. Ограбени, излъгани и разочаровани, българите са се оттеглили в черупката на един свят доминиран от конспирации, полуистини, манипулации, дълбок провинциализъм и насаждани от медиите представи че всички са маскари и нищо няма смисъл. Това, естествено, е рецепта за провал и примирение. Ама не можело да променим „системата“? Абсолютно вярно, до момента в който вярваме че е точно така. Ами купения вот, който обезсмислял нашия глас? Има го и сигурно пак ще го има, но той е в пъти по-малък от НЕПОДАДЕНИЯ вот, който всъщност е далеч по-големия проблем. Ама няма алтернатива? Аз познавам свестни хора. Сигурен съм, че всички познаваме такива. Те и ние сме алтернативата. Да, бавно и трудно е понякога, но да си свободен не е лесно, а и Рим не е бил построен за един ден. Трябва да се почне отнякъде, а да гласуваш, да се информираш и да си обществено активен не е чак толкова трудно. При целия скептицизъм и цинично убеждение, че нищо не може да се направи, всъщност ние държим всички лостове за промяна в ръцете си: избори има и всеки е свободен да гласува и да убеди хората около себе си да гласуват по съвест и да участват в промяната. А ако не искаш и не можеш, тогава никой не ти е крив и толкова заслужаваш. Никой, освен ние самите, не избира кой да ни управлява.
Българинът обикновено спи дълбоко когато стане въпрос за обществени дела и уредбата на държавата. Но това лято нещо се случи. Дали защото „чашата преля“, или вирусът и социалните ограничения ни оставиха енергия в повече, или млади и активни хора се върнаха и дадоха импулс на процесите, но заспалото и традиционно пасивно общество се събуди. За пръв път от много време. Българинът е на площада и не иска повече така. Иска по-добре уредена държава, по-малко корупция, повече законност и работещи институции. Иска повече Европа. Това е рядък шанс. Можем ли да си позволим да го изпуснем? Когато българинът неизменно пак заспи ще е късно за промени. Те трябва да се случат сега, когато гражданите активно си търсят правата и се държат като собственици на държавата, а не нейни поданици или безучастни наблюдатели. За мен няма грам съмнение, че в резултат на един месец протести България е по-добре от преди. Върнахме си плажната ивица при Росенец; променихме скандални, порочни и престъпни схеми около ТЕЦ Варна; махнахме държавната охрана от хора, на които изобщо не им се полага такава; всеки ден се сезират институциите и се осветляват легално нови измами, далавери и кражби от нашия джоб. Най-важното от всичко обаче: върнахме си вярата, че може по-иначе. Повярвахме си, че ние можем да постигнем нещо, да накараме институциите да работят и законите да се спазват. Не е малко! Напротив, много е! Ако осъзнаем, че лостовете за промяна са в ръцете ни и нещата зависят от нас, тогава ние сме на път да спечелим битката и да направим България едно по-добро място за живеене. Ама това било идеализъм. В България сега може така да му се вика. Тук и по други места на това се казва реализъм. Българите са постигнали най-големите успехи в историята си когато са разчитали на собствените си сили и са вярвали в себе си. Никой нищо не ни дължи, а ние можем сами да се погрижим за себе си и да си подредим къщата.
Да, оставки трябва да има, за да знаят управляващите, че има последствия от действията или бездействието им. Не може 10 години не само да толерираш, защитаваш и даже активно да участваш в незаконни и дълбоко неморални сделки и уговорки, а после един ден да се събудиш прероден в борец срещу корупцията. След като си се провалил в това направление, питай хората на кого имат доверие да оправи нещата. Не може и с 10-15% одобрение този парламент от анонимници да кове новите „пост-корупционни“ закони или пък даже проект за конституция. Оставка и избори! Трябва да има реформи. Дълбоки и необратими. Българският избирател гледаше с неразбиране, безразличие или с насмешка провала на правосъдната реформа, която Христо Иванов опита да направи през 2015 година. Сега е време да разбере, че голяма част от проблемите, изкарали народа на улицата през 2020 идват от бламирането на тази реформа. Да, и народът трябва да осъзнае, че нашите действия или бездействие имат последствия. За нас самите. Затова дълбоко се надявам, че протестите няма да заглъхнат, докато не постигнат основните си цели: оставки и смислени реформи. Нека сме разумни по какъв начин изразяваме недоволството си (дали все пак площадите пред Народното Събрание и Министерския Съвет не са най-добрите места за протест?). Нека не позволяваме на разни навлеци да манипулират или да си присвояват протеста (а кандидати, естествено, има!). 10000 км разстояние не е достатъчно близо, за да се открояват всички подробности и да се дават конкретни съвети, но пък е достатячно отдалечено, така че дребни и незначителни неща да не пречат да се видят основното и най-важното: може не всичко в протестите да е идеално, но хората най-сетне са се събудили. Вярно, за голямо съжаление това не са стотиците хиляди, които могат да излязат да си искат правата в Чехия или даже в полу-съветска и почти тоталитарна Беларус, но това са активните граждани, които се борят и за нас. Да ги подкрепим с присъствие или с каквото можем: дължим го на себе си, на родителите си и най-вече на децата си.
А рискове? Рискове има. Но особено ние, тръгналите да търсят пътя в живота си на другия край на света, знаем добре, че малко хубави неща в живота се случват без поемане на риск. Заради пустия страх от поемане на риск България проспа голяма част от прехода и предопредели пътя навън на толкова млади, умни и образовани хора. Най-големият риск всъщност е не да стъпим накриво, а да се примирим и да ни стане комфортно в блатото на корупцията и посредствеността. Знаем, че може по-добре; видяли сме го. Знаем, че има способни и честни българи: виждаме ги всеки ден. Знаем, че можем сами, без чужда помощ да оправим живота си; много от нас са го направили. И искаме, силно искаме България да стане едно по-добро, уредено, богато и справедливо място за живот. Това е исторически шанс да го направим, защото то изисква гражданска енергия, която сега се е отприщила. Птичето рядко каца на рамото. Изпуснем ли шанса, после дълго ще съжаляваме.
* Анализьт е на Живко Мутафов за Агенция БГНЕС .Той е специалист по развиващи се пазари и борсови инвестиции. Има магистърска степен по бизнес администрация от Университета на Южна Каролина. От 1996 година живее и работи в Сан Франциско, САЩ.
