Когато става дума за разплитане на възел, завързан от брак между държавата и престъпността, Роберто Савиано е надежден консултант. Той е човекът, който разследва и описа неаполитанската мафия. Получи международна писателска награда за кураж, но и присъда от мафията. Заживя в нелегалност. Стигна до прозрения, които днес в България трябва да четем много внимателно.
Ето едно от тях: „Стремежът да се докаже, че всички са мръсници, че всичко е гнило, че зад всеки опит за промяна се крие някаква сметка или лъжа, има за цел да внуши, че всичко е еднакво и че всичко е позволено и възможно. Именно това внушение е упойката, която дава възможност да се развива толкова познатата „честна” корупция, да се правят и приемат компромисите, да се избира единствено кражбата, оцеляването, порнографското наблюдаване отстрани, наслаждението от всички най-лоши неща, влизащи всеки ден в дома ти. Всяко нещо може да бъде оправдано, защото винаги е било така, защото всички правят така или което е още по-лошо, защото не може да не се прави така.”
Ние живеем в държава с „честна” корупция под точно такава упойка: всички са мръсници, всичко е гнило и в този смисъл оправдано, защото винаги е било така, защото всички правят така и още по-лошото е, че не може да не се прави така. Всеки, който не мисли по този начин, е наивник, нелеп, смешен. В България да си наивник е тежка стигма. Тук не е позволено да се мечтае. Всяка мечта за различен подход в политиката се посреща със снизходителен присмех.
Искаш ли да бъдеш възприеман сериозно в политиката, трябва да си стъпил твърдо с двата крака на земята (в нашия случай – в калта), да си наясно с мръсните правила на играта, да се биеш със същите установени във времето оръжия, с които и противникът, да чувстваш едно, да мислиш второ, да говориш трето и да правиш четвърто – тогава си сериозен политик. Иначе си наивник, въздухар, вятър те вее на бял кон и никой олигарх няма да инвестира в теб лузъра, аутсайдера, маргинала. Това е капан, който сами сме си заложили. Сега политиците са в капана, ние отвън в обсада и нито те, нито ние съзнаваме, че големият въпрос под кривата круша е: този капан отвътре ли се отваря или отвън?
Какво стана с идеята да си направим нова конституция по интернет като исландците? Тя се спомина, след като няколко души се изказаха, че там можело да стане, защото исландците са само 300 000 души. Де да беше проблемът само в бройката. Исландците са наистина 300 хиляди, живеят на една буца лед, преживяват средно по 20 земетресения на ден, не виждат слънце и имат премиер жена, която живее в брак с жена. В класациите за щастие, ако някой си е направил труда да ги включи, заемат първото място. На какво отгоре тези хора са щастливи?
Отговор на този въпрос търси Ерик Уайнър („География на блаженството”) и го получава от самите исландци. Накратко той звучи така: „Ние не сме завистливи, потискаме завистта като живеем в споделяне. Не се страхуваме от провала, уважаваме го, смятаме например, че човекът не е успял, защото не си е позволил да бъде безмилостен. И сме големи наивници, харесва ни да сме наивници.”
Ние, българите, не сме наивници. Да се прави конституция с участието на всички граждани по интернет е наивитет. Не е за нас тази работа. Ние си оставаме при теориите на конспирацията, разгадаването, комбинациите и други практични неща, с които наивните исландци въобще не им идва на ум да си разнообразяват живота, за да стане нещастен.
Ето една много наивна представа какво можеше да се случи след февруари, за да не се докараме дотук през юли. Февруари месец е, получават се сметките за ток, хората излизат на улицата и т.н. през протестите до подаването на оставка от Бойко Борисов. Политиците разбират, че народът е не просто разярен от цената на тока, но е и отвратен, за разлика от друг път – и решен.
Народът не иска повече да е извън сметките, не иска да е само донор на избирателен вот, иска депутатите да са народни представители, тоест да представляват интересите на народа, не личните и партийните. Народът изкрещява, че повече няма да търпи това. Политиците го чуват, нещо повече – разбират го. Все пак да не сме чак толкова наивни: някои политици разбират народа с първоначалната почтеност, с която са влезли в политиката, други - с остатъчната си честност, трети със страха да не станат излишни. Но всички са наясно, че каквото е било, вече няма как да бъде.
Май месец е, избори. Честни чак не, но да речем по-честни от обичайното. Българският народ, който е гениален колективно само при положение „нож о кокала”, избира парламент в съотношение 120 на 120. Това за избраните не означава, че ще делят облагите „фифти – фифти”, те вече са осъзнали, че означава „или – или”. Или ще се държат като истински представители на народа, или ще бъдат изгонени от сградата, предназначена за представители на народа.
Преди да се закълнат с наведена глава, те са вдигнали глава към надписа „Съединението прави силата” и този път са го прочели и осъзнали. Избират председател на Народното събрание. Това е Цецка Цачева, представител на най-голямата парламентарна група. Сергей Станишев казва, че така БСП поздравява ГЕРБ за по-добрия изборен резултат. Лютви Местан много кратко и разбрано казва, че това е полезното решение. Волен Сидеров се съгласява, че това е патриотичният ход.
Избира се правителство – надпартийно, експертно, програмно, с думи други единственото възможно и спасително. БСП, ДПС, Атака, ГЕРБ съзнават, че това не е тяхно правителство, това е правителство на сложната ситуация. В същото е убеден и премиерът Пламен Орешарски. Той е поел огромна отговорност и му е гарантирана безусловна свобода. Неговата първа работа не е да сменя едни хора, за да уреди други хора.
Смените ще се вършат там, където не се върши добра работа. И това не е грижа за първите секунди на властта, защото властта в този момент не е на никоя от партиите, а на народа, който очаква други неща. ДПС и БСП не си поделят областните управи, защото това правителство не е коалиционно, то е програмно, експертно и т.н.
Премиерът Пламен Орешарски си говори с народа. Обяснява, че целта на правителство е да спре пропадането, да осигури спокойствие и глътка въздух, да свърши неотложното за усвояване на еврофондовете. Заявява, че е наясно, че неговото правителство е гранично, преход в края на един преход към друг, в който ново гражданско общество иска нови изборни правила и нова конституция. Премиерът формулира петте, десетте или двайсетте задачи, над които ще работи експертно.
През това време парламентът работи и над новия изборен кодекс. Пламен Орешарски казва докога е готов да носи тази отговорност и колко често ще се отчита пред народа, негов единствен работодател в случая. Извън парламента партиите се занимават с партийните си лутаници – левите дебатират леви ли са, десните обсъждат има ли ги. И всичко това се случва, защото всички сме се събудили от упойката и разбираме, че не винаги е било така и не всички правят така, но у нас вече се налага да е иначе.
Това беше добрият, но невъзможен начин. Явно ще стане по лошия – избори, пак избори, и отново избори…В България капанът се отваря отвън.
Автор: Веселина Седларска, в. "Преса"
