След толкова много протести, в които униформените с риск за живота си пазеха управляващите, миналата седмица се случи неочакваното. Най-накрая родната полиция се трогна от народното недоволство и заплака. Пред тази просълзяваща гледка в стил Тити Папазов дори главният секретар на МВР би извикал "Олеле, майко!" и вероятно би се присъединил към просълзените лица на полицаите, но от срам.
И докато някои са заети да се подиграват на униформените, а други да се срамуват от нелепия инцидент, аз виждам надежда. Вярвам, че именно лютивият спрей ще оправи страната, щом пред него полицаи и протестиращи оставиха различията си и всички заплакаха задружно... за този изстрадал, излъган наш народ.
В този паметен ден жълтите павета пред Министерски съвет се превърнаха в български аналог на стената на плача, където без значение какъв си, можеш да отидеш и да се помолиш за по-добър живот.
Полицаите надвесили се със сълзи на очи над паважната настилка, навярно не си дават сметка, че по същите тези правоъгълни камъни са ходели последните царе на последното българско царство. Над тях са падали бомби, сменяли са се режими, правели са се манифестации и протести, а през фатално-героичната 2013-та се проля кръвта на попребити протестиращи...не за първи път. Но миналата седмица се случи чудо и върху камъните закапаха сълзите на онези, които по принцип бият протестиращите.
Представете си само, ако паветата имаха памет и можеха да говорят, дали не биха прошепнали на униформените: "Много като тебе вече плакаха", знаейки, че разликата между нас - недоволните от властта и тях - полицаите, които ни пречат да изразим това недоволство... разликата е само в облеклото. Дори пред лютивия спрей се оказа, че всички сме равни. Само с един лек полъх на вятъра, сякаш някой отгоре ни напомни, че онзи който газ вади - от газ плаче.
Не бих се учудил, ако напоени от сълзи, между жълтите камъни изникнат кокичета, привели цветове също като главата на този народ, който не иска да бъде сечен от сабя. Тези павета точно като нас ще продължат да отстояват мълчешком, докато дебелите депутати ги тъпчат с тежките си автомобили. А кокичетата загледани в земята, дума няма да обелят, а само ще се чудят: защо цветя и камъни успяват да живеят заедно и в мир, а човек с човека - не може.
Но кокичетата ще изгорят от жаркото слънце или стъпкани от ботуша на поредния протест, просто ще увeхнат. И накрая без значение от победителите в глупавия спор, камъните ще си останат същите. Царе умираха, сменяха се режими, паметници се събаряха и даже мавзолея успяха да взривят, но жълтите павета никой не закача. Явно такъв е и нашият български народ, който макар преминал през вековен лед и огън, е все още жив и автентичен...От това на човек му се плаче.
Без спрей.
Автор: Борис Любомиров Вълковски
