Сагата с въвеждането на задължително гласуване най-сетне приключи - след отмяната на санкциите за негласуване, задължението в Изборния кодекс, което и бездруго си беше абсурдно, стана още по-нелепо.
Конституционният съд отмени предвидената от закона санкция срещу онези избиратели, които в два поредни избора от един и същи вид не упражнят правото си на глас без „основателна причина“. Преди година парламентът реши, че всеки, който попадне в тази ситуация, трябва да бъде заличаван от списъците за следващи избори. Но съдиите очаквано постановиха, че това ограничава правата на гражданите и противоречи на Конституцията.
Така приключи продължилата години сага с въвеждането на задължително гласуване, както и с представянето му като някаква панацея за проблемите на българската демокрация. В Изборния кодекс обаче продължава да пише, че гласуването е задължително. А когато едно задължение не води след себе си санкция за неизпълнение, тогава ситуацията започва силно да напомня за класическия български израз „врата у поле“.
Една дългогодишна лъжа
За задължително гласуване се говори от над десет години. В началото то бе представяно като оръжието, с което българите ще елиминарат балансьора ДПС. Идеята бе, че „турската партия“ има твърд и дисциплиниран електорат, който при по-висока активност на избори би загубил относителната си тежест. По-късно идеята придоби и друг прочит - дайте да въведем задължително гласуване, за да неутрализираме големите „лоши“ партии и така на тяхно място да дойде нещо ново. Допускането, че гласуващите избират „лошите“, а негласуващите биха избрали „доброто“, е срамно наивно. И въпреки това темата бе непрекъснато поставяна от политици от различни партии, за да се стигне накрая до референдума, иницииран от „Шоуто на Слави“. В него 62% от участвалите казаха, че искат задължително гласуване.
Преди повече от десет години първата голяма партия, която предложи задължително гласуване, бе НДСВ. Патриотичният фронт, АБВ и „Атака“ също бяха „за“. БСП през повечето време беше против, но когато през 2014 ДПС оттегли подкрепата си за правителството на Орешарски, социалистите изведнъж поискаха задължително гласуване. Партията на Борисов през повечето време беше „за“, но подкрепи въвеждането му чак след като националистическите коалиционни партньори го поставиха като ултиматум. Всички тези пируети затвърждават усещането, че темата е един вид плашило, с което политиците от време на време решават да се постреснат един друг.
Ефектът "задължително"
Но един ден задължителното гласуване бе наистина прието, заедно с отменените вече санкции. Абсурдността на тези текстове пролича още когато гражданите започнаха да питат: Добре, а как се доказва „основателна причина“, заради която някой може да пропусне изборите? Говорителите на Централната избирателна комисия измислиха бележките за болест, командировка или нещо друго, които гражданите трябвало да представят в общината. Разбира се, че проверка не бе предвидена. И така абсурдното стана и смешно. Това обаче не попречи на част от партиите да лъжат своите избиратели, че имало санкции - като например глоба или спиране на пенсията. Резултатът бе, че на президентските избори в края на миналата година гласуваха повече хора, отколкото преди. На първия тур излязоха 3 943 004 избиратели - поне с 300 хиляди повече, отколкото на предишни избори.
Вторият резултат бе новото поле в бюлетината „Не подкрепям никого“ - след като хората ще бъдат задължени да гласуват, поне да имат възможност да кажат, че не харесват нито един от кандидатите. 214 094 души маркираха това квадратче. С което ефектът от задължителното гласуване почти бе нулиран.
Сега, след решението на Конституционния съд, е време партиите да оставят тази „дъвка“ и да спрат да заблуждават избирателите, че могат да променят нещо със задължителното гласуване. Санкции няма как да има, а без тях „задължителният“ текст от Изборния кодекс се превръща в поредното празно изречение в българското законодателство.
Автор: Иван Бедров
Източник: Дойче веле
