През 2000 година варненското село Константиново провежда референдум да бъде ли част от община Варна или да си остане към Белослав. С 99.99% жителите категорично решават да се приобщят към големия град. Селото се намира на брега на Варненското езеро, на 15 километра от морската столица, мотивът на хората бил, че ще се возят на автобус на градски цени. Пък и изборът е някак цивилизационен - част от Варна или маргиналния Белослав.
Референдумът се извършва по всички демократични правила, той е триумф на самата демократичност. Селяните от Константиново стават граждани, но днес съседната община Белослав цъфти, а при тях
пътищата са зле, канализацията - също,
съхраняват се опасни отпадъци. Причината? След присъединяването на България към ЕС малки общини почват да усвояват пари по програмата за селски региони, оправят инфраструктурата. Една такава е Белослав, тя грейва. Константиново е девета дупка за варненската община, пък и автобусът вози на междуградски цени. Решението на референдума през 2000 година е било грешно и днес жителите на Константиново съжаляват. Ясно защо.
Това, което е липсвало на малкото селце, са били първенци, които с едното око (поне!) да виждат малко по-надалеч от своите съселяни. Те е трябвало да знаят, да прозрат, да научат и съобщят на другарите си, че европейската интеграция променя посоките на финансиране, билетчето зависи от икономическата себестойност и след още няколко години благодарение на транспорта и комуникациите жителството ще е излишна подробност. Това е трябвало да бъдат хора умни, неподвластни на общите увлечения, а и такива, на които съселяните имат доверие. Липсвали са, сега малкото селце е
пример за триумфираща демокрация с лош резултат
България днес ври и кипи, от площадния вулкан се надяваме да изковем по-справедлива демокрация. Но къде са тия, които виждат по-надалеч? Писатели, драматурзи, художници, учени подкрепят протеста. Нямаше ги на февруарската барикада. Днес са на площада, но имат ли визия за бъдещето?
Прозорливостта е рядко качество, а съчетанието с морален авторитет е изключителен дефицит. Но общество без спойка рискува да се разпадне на враждуващи атоми. Интелектуалният елит би трябвало да е част от тази спойка. Масата протестиращи май не знае какво иска, знае какво не иска, но ние не трябва да бъдем претенциозни към нея. Не тя, а елитът би трябвало да отговори на въпроса "А сега накъде?". Не бъркайте интелектуалния елит с политическия. Втория си го имаме, но липсва първият като коректив.
Обществото ни в момента има крещяща нужда от прагматични отговори
Датата на предсрочните избори е един не толкова важен от тях. По-значимите са как точно да променим държавното устройство, че да го направим по-честно, по-прозрачно, по-справедливо. Има патетични декларации, ефектни пози, няма прагматични предложения, представени с неминуемите плюсове и минуси. Този дефицит оставя всичко в ръцете на политиците - те ще променят България, но как?
Интелектуалният елит се създава в продължение на столетия. Днешното му отсъствие е обективно предвид едва 24-годишния ни посттоталитарен опит. Но тъй като се появиха радостни заглавия от рода на "Интелигенцията този път е с народа", то трябва да бъдат казани няколко неща. Първо, интелигенцията невинаги е част от интелектуалния елит. Второ, интелектуалният елит не е задължително да бъде с народа. Той, ако се налага, трябва да застане срещу течението. Трето, интелектуалният лидер трябва да бъде човек, на когото другите имат доверие. Четвърто, може би най-важно, той трябва да задава на обществото теми, значими десетилетия напред. Става ли сега, не прилича ли софийският площад на село?
Светът, в който живеем, е изключително сложен. В миналото религията е създавала кодекс на общо съществуване, по-късно хората са се споявали около идеалите на националната държава и срещу нейните врагове. След катастрофичните войни през XX век последва Студената война, това бяха времена с разграничение между "добро" и "зло". Държавите и обществата си имаха йерархичен ред, въдворяван от естествени и изкуствени авторитети. Днес религия няма, светът става наднационален и мултикултурен,
всеки сам е господар и роб
Авторитети в тази среда трудно се изграждат. Но те са нужни, тъй както са били винаги.
Светът днес приема демокрацията за всеобща ценност, мъчим се да живеем в консенсус. Те са рамката, процедурата, ние трябва разширяваме този регламент. Но съществуват основателни съмнения в универсалната му полезност. "Задълбочава се тенденцията да се заменя понятието за истина с понятието за консенсус. Но това означава, че човекът се отделя от истината, а по този начин и от разграничаването между доброто и злото, подчинявайки се изцяло на принципа на мнозинството", казва Йозеф Ратцингер, папа Бенедикт XVI. Ако оставим теологичния нюанс и се прехвърлим изцяло на светска плоскост, то може да запитаме -
решението на мнозинството, т.е. демократичното, винаги добро ли е?
То непременно полезно ли е? Консенсусът винаги до истина ли води?
Трябва да съществува интелектуално малцинство, което да вижда това, което другите не могат. Да казва онова, което мнозинството не иска да чуе. Колкото по-морално е то, толкова по-авторитетно ще е (от него зависи). Липсващият му глас е сред най-големите дефицити на България. Точно това малцинство би било ориентир в морето от права и личностни избори, към които се стремим. Днес българското общество, в това число и столичният площад, консенсусно смятат, че проблемът ни е в демокрацията. И с право се стремят към нейното разширяване - референдуми, пряк контрол върху властта, насърчаване на гражданското участие. Съгласен съм, но в добавка уточнявам, че проблемът не е само количествен, а и качествен. А качеството може да дойде само с липсващото интелектуално малцинство.
То вероятно ще израсне след години. Площадните революционери днес живеят със симпатична вяра, че коват едно по-добро бъдеще. Никой не им казва, че гражданската активност не е единственото условие да бъде достигнато. Има и други, по-важни. Щом никой не им казва, значи интелектуалното малцинство не се ражда, а демокрацията ни, каквито и законови и институционални промени да настъпят, няма да се промени съществено.
Автор: Диян Божидаров, в. "Сега"
