Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Какво има вътре?

09 октомври 2017, 09:45 часа • 9670 прочитания

Съседи и приятели, вчера проумях нещо, докато се разхождах из един магазин. Някога, преди много години един писател на име Алън Милн решил да създаде книга за своя син, Кристофър Робин Милн. Вдъхновението го сполетяло, като гледал сина си и неговите „пълнени играчки“, както ги наричат на английски, stuffed toys. Като пълнени чушки. Сякаш да уточнят, че вътре в тези играчки няма анатомични органи, а има дреб, парцали, памук, днес ползват изкуствени материи, силикон. Сега тези плюшени и пълнени с нещо си играчки на онова момченце, родено през 1920 година, са част от изложби по света. И всеки може със собствените си очи да се увери колко жалко изглежда прототипът на онова не много умно мече Вини Пух, Winnie-the-Pooh. Не по-красиво то е било и тогава, но е било достатъчно за вдъхновение и на детето, и на таткото. И когато обичаме нещо, за нас то винаги изглежда прекрасно.

Най-голямото предимство на литературата пред киното е, че ни оставя място за нашето собствено въображение. Прочитаме нещо и то добива плътност в умовете ни едва след като го осмислим ние лично, всеки за себе си по различен начин. И ако оставим настрана клишето, наложено от Дисни, за всеки от нас Мечо Пух е представлявал нещо различно. Отнемането на въображението прави ума ни ленив и непригоден за справяне с предизвикателства, само на една крачка след това са отегчението, скуката, депресията. Лъжата от телевизора. Политиците, които се гаврят с нас. За да поддържаме добра физическа умствена форма, трябва да тренираме умовете си, да ги натоварваме, иначе атрофират и се отпускат. Превръщаме се в пушечно месо за рекламите и пиарите. По време на избори, да речем. Липсата на критичен ум води до изчезването на нашия народ. Помислете върху това.

Но какво видях, докато се разхождах в магазина, да не изпускам нишката – една играчка видях. Плюшена играчка. Какво има в една плюшена играчка днес всеки знае, но какво има в главите на дизайнерите на тази играчка е пълна загадка. Плюшеното изпражнение, да не кажа г**но, си има две щастливи очи и голяма усмивка. Не исках да кажа г**но, защото г**но е гадна дума, неприятна, мирише, но не се сдържах и казах г**но. Спирам. Изпражнението ти се хили от щанда за играчки и те шокира със своето присъствие. Зараждат се хиляди въпроси, които могат да се сведат до два основни – кой си купува такава играчка? И кой е решил, че такава играчка ще има купувачи? Авторите на филма "Емоджи", ясна работа. Но защо това трябва да бъде възприето като нещо нормално? Това ли е нормата? На изпражнението мястото му е в канализацията. Когато изпражненията се превърнат в играчки, човечеството ще е на дъното – пророчество, което се изпълни.

Вътре у човека какво има – това е основен въпрос. Светлина ли? Карантия ли? Смляна храна ли? Подлост ли? Тъпота ли? Честност ли? Парцали и слама? Уют и спокойствие? Гордост и надменност? Това, вътрешното, избива и навън. На човек му излизат пъпки. Личи си, че нещо в него бушува, че хормоните са го напънали и в ума му е айрян. А като остарее, отпечатъкът е от онази емоция, която го е владяла през годините. Виждал съм злобни пенсионирани учителки. Познават се отдалече. По липсата на устни, защото цял живот са ги стискали. Всичко отвътре избива навън. Гърците не са били глупави, когато са говорили за калокагатия – вътрешна и външна красота в едно. Mens sana in corpore sano. Това е елементарно, не се правя на Нойзи.

Преди време бях писал, че по физиономиите на разни познати от екраните индивиди може да се прочете колко са гнили отвътре. И става ясно какво има у тях. Злокобни, самодоволни, разплути очи, скули, бузи. Кристално ясно е, че не стават, че са кофти хора, чалгаджии, че имат престъпни помисли, че са ни врагове и ни мислят злото. Единият е политик, другия го определяха за престъпник, но така и не го осъдиха никога за нищо. Минаха години и днес историите се повтарят, паметта ни е къса, епидермална, вдебилена. Нима не виждаме всички физиономиите на Симеонов и Тодоров, когато се подиграват и се заяждат с журналиста срещу тях? Можем ли да допуснем, че извиненията им и обясненията им после са чистосърдечни? Къса им се една пружинка в тиквите. Зънн, звънва скъсаното и губят връзка с кораба-майка, мислят се вече за безсмъртни и божествени, недосегаеми и ненаказуеми. Сякаш някое друго милионче в сметките им ги превръща в различен биологичен вид. И вече не са като мене и тебе, брат. Вече са хищници, за които ние сме само някакви овце. Агънца. О, каква илюзия е всичко и как не подозират какво следва... И как не схващат своята задача, своето призвание да бъдат просто администратори, които ни вършат административни услуги и после чакат нашата оценка. Бействат. Султанстват. Не им достига до централната нервна система онова цивилизовано разбиране за власт, онова, че честта, която им оказваме, ги задължава. Noblesse oblige е твърде сложно за дребните им селски душици, които като овластени стават вече много наперени, подигравателни, какъв си ти бе, журналистчето, ще те изядем за закуска ние теб...

Вътрешността на онова г**но може и да е памучена. Но вътрешността на някои плюшени политици е много лепкава и миризлива.

Автор: Николай Фенерски

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес