Някога, когато бяхме деца, обичахме да се дуелираме. Всеки от нас си намираше или някаква летва от дърводелската работилница на стрико Сотир на нашата улица с емблематичното име „Шар планина“, или пръчка от някой счупен и изсъхнал клон по нашите дворове, населени с някогашни бежанци от Македония. Пръти намирахме и в ючбунарската градина с черквата Св.Николай Софийски. Освен това, всички бяхме гледали, някои и по няколко пъти, филма „Фанфан-лалето“, който се въртеше в кварталното ни кино и на други места, което кино на „Ботев“, между ючбунарското корзо „Пиротска“ и една от най-дългите софийски улици „Цар Симеон“, моите родители и техните приятели наричаха „Екселсиор“, въпреки че имената и на „Пиротска“, и на „Екселсиор“ бяха по онова време други.
Размахвахме нашите пръчки, издавахме нечленоразделни звуци, дуелирахме се и се радвахме, когато някой успее да счупи „сабята“ на другия. От време на време баба ми, стоейки на нейното дежурно място пред печката, се провикваше към нас от прозореца на кухнята:
– Нèмойте, дèца, ке се убиете! Никола – към дядо ми – зòщо ги гледаш тàко и не им кажеш да спрат овая ѝгра?
Дядо ми, опълченец и раняван в Балканската, ни гледаше, усмиваше се и заявяваше, по-скоро на себе си:
– Посерковци ни èдни! Вòйници ке станете èден ден и тàмо со вѝстинско орýжие ке се биете.
Снощи не можах да заспя до малките часове и не от друго, а от яд, защото едни нашенци, които трябваше правителство да съставят, се държаха точно по начина, по който и ние играехме някога на войници. Само че ние бяхме тогава деца, а и дядо ми отдавна го няма, за да им каже сега доста неучтиво: Посерковци!
На фона на бушуващата на един хвърлей от нас война, при условията на цъфтежа на „копейки“, „третомартенци“, съпроводители на лафета с БТР-а отпред и напърченото оръдие по време на погребението на патриарха, поредния избор на диктатора на североизток и прочие недоразумения и дела, достойни за почуда, бих добавил: ние чакаме правителство, а нашите (Колко са наши е друг въпрос?) си играят на избори. В главата ми естествено изплува последният стих от Ботевото стихотворение „В механата“. За друго засега не се сещам, освен че напролет на изборите, най-вероятно, ще се явят и ще пуснат бюлетина за себе си единствено и само партийните централи. Страхотна перспектива, няма що!
Автор: Никола Темелков
* Заглавието на редакцията
