В споровете между "Труд", полицията в офиса и Петьо Блъсков, ви предлагам да разгледате известни определения за журналистика.
Изброявам най-популярните:
В едно от определенията ще срещнете, че журналистиката е "куче-пазач". Вид охрана на гражданското общество, която трябва да е по кучешки агресивна и по кучешки лоялна към същото общество.
В друго ще срещнете, че журналистиката е "четвърта власт". Огромна сила, която може да реформира другите три власти и от нейното поведение ще зависи и тяхното представяне.
В трето ще срещнете, че журналистиката е "санитарна" задача. Някой трябва да прочиства каналите, през които се осъществят политика, бизнес, идеи, спорове.
Четвъртото ще ви съобщи, че журналистиката е "да направиш копринена кесия от свинско ухо" - да се потопиш в най-баналното, злободневното, дори глупашкото, и от него да извлечеш нещо деликатно, фино и защо не - красиво.
Петото ще е най-кратко. Датският философ Сьорен Киргерор изпитвал дълбоки колебания кое е по-лошо: да има дъщеря проститутка или син журналист. Второто му се струвало все пак по-отвратително.
И тъй нататък.
Като изключим последното, никое от другите определения няма да срещнете в казуса с "Труд".
Напротив, ще срещнете една ужасяваща, нашенска дефиниция. Тя гласи: "Журналистиката е нещо, с което можеш да спечелиш много кинти, ако се сраснеш с властта. Тогава свободата на словото не ти трябва. Ако властта обаче се смени, и новата те нагъзи - тогава свободата на словото ти е много необходима". Трябва да кажа - в това няма нито свобода, нито слово. И това, че не са платени някакви наеми, е последният проблем.
Години наред съм чувал за Блъсков, а и други главни редактори на печално загинали вестници, една особена фраза. Тя е нещо от рода на: "Каквото и да говорим, Блъсков е голям вестникар!". Работил съм във вестник по-дълго, отколкото Киркегор би препоръчал, но никога не разбрах какво значи "голям вестникар". От малкото, което разбрах, голям вестникар е човек, който успява да създава всеки ден брой от 40 страници, написани на куриозен чобански език. И да успее да продаде цялата езикова и смислова кебапчийница в по-голям тираж от други вестникари, които отчаяно се пробват да направят същото.
Паралелно с това, големият вестникар-баш майстор трябваше да успее да се продаде и на властта, така че читателите да не разберат. Но това не беше прекалено трудно, предвид удобството от това, че масата от читатели си купуваха вестника заради хороскопа, судокото, кръстословиците и телевизионната програма. Нерядко масата от читатели забелязваше цялата работа и виждаше, че вестникът е обрасъл с поръчки. Но нямаше интернет и нямаше откъде да си вземеш телевизионната програма. А тя бе много важна, защото само в глупашкия вестник можеше да разбереш какво дават по глупашката телевизия.
Всичко това образуваше изключително печеливш финансов цикъл. В него власт, информация, корупция, лицемерие, автоцензура, политически поръчки и рекламен пазар се въртяха в обща центрофуга. Тази центрофуга хвърляше бездарни пръски на всички нива. И те не бяха никак, никак безобидни. Ако се зачудите защо в последните няколко години се появиха много нови политически субекти, имам сигурен отговор: понеже вестниците загинаха и се появиха социалните мрежи. Без да имам ясно изразени симпатии към някой от новите, мога да ви гарантирам, че всеки от тях, ако разчиташе на вестниците от близкото минало, щеше да получи една невзрачна колонка. И то ако има късмет (или човек). Тази кратка колонка щеше да получи един малък електорален резултат. Вестниците просто служеха за това един и същ информационен капитал да възпроизвежда един и същ политически резултат. Бяха стражарите пред портата, които не допускаха никаква промяна, освен ако тя не си плати. А ако тя си плати, не беше промяна. Просто, ясно, печелившо. В този смисъл Киргегор съвсем правилно е свързал двете професии.
Най-интересното обаче е, че в тази оБлъскана ситуация, по някаква странна причина, все пак имаше отлични журналисти. Добри въжеиграчи, които трябваше над бездарната и корумпирана пропаст все пак да стигнат със сложен баланс и техника до читателя. Това упражнение изискваше куп умения. Сред тях: да владееш до съвършенство езоповия език, да успееш да се промъкваш в кафкиански лабиринт от влияния и накрая все пак да изпълниш една от онези хубави дефиниции, с които започнахме. Към всички тези хора имам най-добри чувства и читателите на вестници имаха също. От дистанцията на времето и въпреки всички милиони, които се развъртяха между власт и главни редактори, в крайна сметка именно работата на тези журналисти е онова, което ще остане. Тук-там между свинските уши и свинските черва, имаше по някоя копринена кесия.
Но не приемайте казаното от мен за чиста монета.
Аз все пак никога не станах "голям вестникар".
Автор: Райко Байчев
