БПЦ тръгна на зле още веднага след промените. И си остана затворена в ритуалността, в ценоразписите и златоткания си блясък. Днешните й фалцети за спасяването на България са фалшиви и ретроградни, пише Мирела Иванова.
Когато се случи някой да закъснее в реакциите си, т.е. „да загрее бавно”, на шега го наричаме „албански реотан”. В шегата ни се съдържа една от крайностите, с които приемаме и назоваваме чуждото, противопоставяйки го на своето: то винаги е по-лошо и заслужава да бъде посочено, порицано, подиграно и според случая избегнато или прогонено. Обратната крайност е да раболепничим пред чуждото, да го смятаме за несъмнен авторитет. Неслучайно признанието в България става легитимно, само ако е дошло отвън. Ей тези особености на манталитета не ми излизат от ума, откакто прочетох официално обръщение от Светия синод на БПЦ към правителството да не пуска повече бежанци. На първо място в „боголюбивото излияние” се разпознава въпросното „бавно загряване”, а сетне чак се поражда усещането за наставническа в тона и претенциите си загриженост, при това изпълнена с фалшиви ноти и остри фалцети относно драматизма на настоящето и „съществуването на Българската държава, по принцип”.
Истината за БПЦ е безутешна. Засега
Българската православна църква тръгна някак на зле веднага след промените, и каквито и да са били причините за нейното разцепление тогава, тя не оправда очакването за духовно упование на хилядите българи, не влезе в ролята си на духовна и независима институция, която да приласкае вярващите, да подкрепи беззащитните и слабите, да се погрижи за децата, възрастните и болните. Уви, и досега е налице този разрив. Затворена в ритуалността и имотната проблематика, в ценоразписите и златоткания блясък на повечето от божиите наместници, тя сякаш не може – или пък не иска – да заеме същинското си утешително и смиряващо високо духовно място, все още копнежно пазено у мнозина от миряните.
Да заклеймиш Мадона, романа „Антихрист” на Емилиян Станев или бежанската криза със задна дата не означава друго, освен безсилие и ретроградност – бихме могли вероятно да го разчетем и другояче, ако през годините БПЦ бе създала приюти, кухни за бедните, ако бе върнала в правия път наркозависими, объркани и безпризорни сираци, ако бе се погрижила за изоставените в социални домове дечица, ако бе отишла сред ромските махали и бе утвърдила ценности там. Защото има достатъчно примери по места за присъствието на евангелистки пастори, които променят към добро и приучават към труд и социални правила ромското население. Има го и примерът на отец Иван от Нови хан.
Нагнетяване на истерията
Животът на повечето българи днес е болезнено нагнетен от страхове и несигурности, нуждае се от конкретни, омиротворяващи, разумни и дори милостиви решения, в които БПЦ може да съучаства. Най-малкото неуместно звучат заплашителната църковната схоластика и неискрените призиви към правителството: вижда се, че то прави всичко по силите си по отношение на бежанската криза.
Не вярвам в България да има НЕРАЗТРЕВОЖЕНИ от случващото се. Напротив, познавам мнозина духовни люде, които изпитват мистична боязън, че Европа с цивилизационните й ценности, дълговечни културни символи и същностни кодове, на които все още се крепим в душите си, ще рухне. Познавам и други, със съвсем прости, всекидневно-битови страхове, които ги възпират да отскочат до Женския пазар, за да си осигурят евтина прехрана, тъй като района там е „с висока степен на враждебност” и в новините показват полицейски акции по залавянето на нелегално пребиваващи чужденци. В подобни мигове на изпитания да се умножава истерията и да се нагнетява още по-противопоставящ хората ужас изглежда кощунствено: дори само от човешка гледна точка.
Източник: Дойче веле
