Преди около две години от няколко медии беше повдигнат въпросът с паметника на руския офицер Павел Красов, загинал за свободата на България. Паметник, който по някаква причина се оказа на неподходящо място и пречещ на нечии интереси.
Какво се случва с този паметник днес? Това е, което предстои да проследим.
Първо нека да започнем с това, кой всъщност е Павел Красов?
Павел Красов (неизв. – 1877 г.). Руски офицер, участник в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 г.). Загинал на 04.01.1878 г. (22.12.1877 г. – стар стил) в сражение. Ескадронът му от Лейбгвардейския гродненски хусарски полк се е сражавал с укрепилите се между чифлика "Чардаклия" и мостовете на река Искър турски части. Погребан е на лобното му място от жителите на село Горубляне.
Нека се абстрахираме за момент от някои факти (имена, произход) и опитаме да погледнем по-отгоре на случващото се. Защо Община София позволява строеж върху парцел, в който е погребан и има издигната паметна плоча на герой от Руско-турската освободителна война? Не просто паметник, а паметник на човек дал живота си, за да можем ние да бъдем свободни.
Самото значение на думата паметник идва от памет. Дали е случайност, че всичко това се случва във времена, в които на прицел е именно нашата памет, нашата родова памет и се пренаписва безскрупулно историята ни? Така безучастно ли трябва да бъде поведението ни към подобно отношение? Проблемът не идва от човека, който строи върху историята ни. Проблемът не идва дори от този, който му дава разрешение за това. Проблемът, сериозният проблем идва от нашата безучастност и фактът, че каквото и да се случва около нас си затваряме очите и подминаваме. Тази безучастност ни прави съучастници в процес, в който нашите наследници остават с впечатление, че Левски и Ботев са терористи, че Каравелов е заговорничил с руснаците и съучаствал в залавянето на Апостола. Този процес на обезличаване и мълчаливо съгласие с налаганите промени в нашата история е най-голямото престъпление, което извършваме ежедневно и за което е отговорен всеки един от нас.
Та да се върнем на въпросния паметник. Павел Красов, човек дал живота си за освобождение на чужда родина. Почетната плоча е извадена от мястото, където е била над 100 години, за да може там да бъде издигната постройка. Паметната плоча е захвърлена в немилост, а скоро ще бъде и забравена, както ще бъде забравено кой е Павел Красов, както ще бъде забравен и подвигът на стотиците дали живота си, за да можем днес ние да се наричаме свободни. Какво се е случило с тленните останки, над които бе поставена плочата, можем само да гадаем.
Снимка: Христо Милев
Това ли е наследството, което искаме да оставим на поколението? Един страх, една наведена глава, едно смирение. С какво това е по-различно от тези 500 години робство? С какво това е по-различно от геноцида над Българите в продължение на пет века?
Има една дума, която описва точно ситуацията – бездушие. Това е наследството, което ще оставим, ако не се вземем в ръце.
Време е да зададем неудобните въпроси. Докога шепа хора ще решават какво да се случва с националната ни памет? Докога ще допускаме да се подиграват с героите, паднали в битка за нашата свобода? Докога паметникът на поручик Павел Красов ще бъде оставен на произвола на съдбата и какво ли се е случило с тленните му останки?
Снимка: Христо Милев
Време е да се отнесем с уважение към собствената си история. Време е да вдигнем глава и да потърсим отговорност за този и за всички подобни случаи на произвол и безчинстване. Време е да кажем стига на потъпкването на нашата история и традиции.
Автор: Христо Милев, п.п. "Възраждане"
* Заглавието е на редакцията
