Над 300 000 добре въоръжени редовни войници. Толкова изпраща Османската империя срещу въстаналото население в Македония и Одринско. Турската войска, снабдена с модерно оръжие и артилерия, се сражава три месеца срещу надигналите се на бунт в Битолския Солунския и Скопския революционен окръг.
Въстанието е потушено, но Идеалът за обединение на българите - жив. На европейската политическа сцена отново е поставен Източният въпрос, който стои нерешен и до днес.
Когато се говори за Илинденско-Преображенското въстание, обикновено по една или друга причина се пропуска фактът, че представители на Княжество България неколкократно поставят въпроса пред въстаниците, че Княжеството няма как да се включи в подобна акция. Нещо повече, с официални ноти Русия и Австро-Унгария принуждават властта да не се намесва в конфликта.
Въпреки че щабът на въстанието изпраща молби за помощ, в така съществуващата международна обстановка България няма нито ресурс, нито сили да се включи в бойните действия. Княжеството добре осъзнава, че участието във въоръжената съпротива ще провокира съседните държави. България се държи по-скоро сдържано и причините за това се осъзнават дори от въстаниците.
Последиците
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници. Те се изправят срещу 350 000 турска войска. Загиналите въстаници са 994, 201 са опожарените села, 12 440 изпепелените къщи, 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и млади момичета са изнасилени от османските чети, а 176 - пленени. 70 835 души остават без дом, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5 325 войници.
В Битолски окръг, между 2 август и 23 октомври стават 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни жители. На 12 септември 1903 година Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба.
Националният идеал
Макар и различни в начина си на подготовка реализация и осъществяване, Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и Априлското въстание от 1876 г. са близки по идеалите, които следват - веднъж освобождение на България и втори път обединение на българските земи. И двете въстания са потушени и удавени в кръв. И двете въстания обаче заострят неимоверно вниманието на Великите сили върху съдбата на Балканите.
И макар Илинденско-Преображенското въстание да избухва преждевременно, то е демонстрация на неустрашимостта и силното желание на българския народ за свобода и обединение.
Един от дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), Христо Силянов, прави може би най-точният анализ на въстанието:
"Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие: Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите; Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят...
Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания... Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си – живот, имот и чест – с изхода на борбата.
Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода".
