Владимир Каролев - вероятно последният бард на неолиберализма, който все още се разхожда в руините му с черна превръзка на очите - откри нов фронт за действие, където да приложи икономическата си експертиза. Преди дни рече, че майчинството у нас продължава твърде дълго и трябва да се намали срока, в който държавата плаща на младите майки. Много им е.
А тази мярка - както обикновено - би трябвало да се направи, за да се насърчат определени икономически процеси, да се мисли за пазара на труда, за невидимата му ръка, за фините му настройки. Да има как да се ражда, докато през това време с дясната ръка пращаш корпоративни имейли, а с лявата говориш по телефона, докато акушерите си вадят нещо там, което като поотгледаш месец-два, да се завърнеш към професията: ти не искаш да повредиш с отсъствието си нито благополучието на фирмата, нито крехката икономическа система. Те децата си растат.
Каролев, разбира се, не е единствен. През него, а и през много други, пробива един особен синдром. Той настоява за следното: че каквото и да се прави с политическата система, то неизменно всеки социален акт трябва да обслужва икономиката и нейния най-висш порядък. Има едни таблици, които трябва да се попълват и да изглеждат добре - като за отчет на премиер, като за статистика на БНБ, като за висок кредитен рейтинг, връчен от Standard and Poor's.
От изрядността на икономическите показатели и единствено от тях, зависи благоденствието и който не разбира от това, нищо не разбира (особено пък в Бутан, държавата с една от най-слабите икономики и най-високо ниво на щастието). Тъй или иначе тук и сега, от теб - един европейски човек, далеч от будистко-планинските щастливи медитации на източна хималайска държава - от теб се иска следното простичко нещо: бъди един хубавичко смазан винт от спицичката на колелцето на колелото на диска на машината на фабриката. Не разочаровай каролевци и компания, мисли за икономиката, впрягай се с двата крака и се самообяздвай, самобичувай, самоотрепвай. Ако си жена, не раждай, ако си родила, не ги гледай, ако ги гледаш, гледай да е за кратко. Икономика first!
Във "Фермата" на Джорд Оруел има един прекрасен образ, който илюстрира тази работа добре. Той е на конят Оувес, който цял живот се изгърбва от носене, а накрая, точно преди пенсия, е откаран в болница, където пуква от изтощение. Това си е направо мечтата на всяка икономическа система - да умреш преди се пенсионираш, велико. Но Оруел, като всеки гений, е много по-голям от поводите си - този прословут кон далеч не се отнася единствено за тоталитарните системи: впрегнат е още по-здраво тъкмо сега, с фината разлика, че на края на деня може да гледа риалити и да бърка свободата си на мнение във Facebook със свободата по принцип. Все е нещо? Нищо не е.
Автор: Райко Байчев
