Коментар на Даниел Смилов, публикуван в портал "Култура"
„Светът е вече различен“ – първа новина за седмицата. Детската Евровизия – втора по важност и време на отразяване. Трета новина – АБВ искат импийчмънт на президента Плевнелиев, защото си позволил да се усъмни в добрите намерения на Русия към България.
Колко различен може да е един свят обаче, ако в него Евровизия си тече по план, както и русофилските наряди на определени български политици? Някои неща явно остават неизменни.
Терористичните атентати в Париж безспорно са значим момент в световната политика и те ще доведат до промени в нея. Но покрай необходимата реакция се стигна и до преиграване, изхвърляния, загуба на мяра. Например, като предвиден от атентаторите страничен ефект всякакви продавачи и любители на ретроградни, авторитарни, антиевропейски или просто налудни „идеи“ изведнъж добиха кураж и се почувстваха прави в национален и глобален мащаб. Нещо повече – почувстваха, че винаги и еднозначно са били прави, докато техните опоненти (които и да са те) грешат и винаги са грешали.
„Казвахме ли ви?!“, „Защо не се вслушахте в нас?!“
Гракът на цялата тази странна компания прилича на хибридна война срещу разума. Едно спонтанно, рошаво и велико преселение на разнородна племенност, решена да разруши сърцето на съвременната цивилизация: просвещенска, наднационална, демократична и либерална Европа. Сред тези племена има и чуждоземци, има и свои. Вече се появи новият европейски Атила, мустаката и своенравна шляхта, диви гали, твърдоглави келти и саксонци…
А наследници на седемте славянски племена у нас налапаха тръстиките и зачакаха евроатлантическия враг в подводна засада, която се издава от време на време само от медийни мехурчета или чудновати искания за импийчмънт.
Пинк Флойд имаха албум с пророческо заглавие, описващо настоящата ситуация – „Временно пропадане на разумa“ (Momentary lapse of reason).
Куриозът е, че преди чуждестранните варвари от ИДИЛ или някоя друга подобна организация да са успели наистина да променят света по свой тертип, европейското племенничество вече протръби тази промяна за случила се, назначи се за нейна жреческа каста и започна да се разправя с опонентите си като недостатъчно проницателни. Това е голямото преиграване и изхвърляне в реакциите след атентатите – и наднационално, и домашно.
Технологията му е проста. Тя е натрупване на непълни и сгрешени „силогизми“, чиято първа предпоставка е баналност, а заключението не следва от нея. Тя е и игра с метафори, които в един момент подменят реалността. Най-важната от тях е метафоричната употреба на „ВОЙНА“.
„Казвахме ли ви, че сме във война?!“
Да, често ще срещнете този израз и той не е безсмислен. Но ако бъде взет буквално, разумът мигом пропада. С кого точно сме във война в момента, всъщност? С десетина граждани на Франция – повечето отскоро пълнолетни? Или с всички мюсюлмани по света? Или с всички, планиращи атентати? Или с нещо, което се нарича „държава“, но изглежда повече като мобилна орда, чийто масов състав работи на половин бройка при нея и на половин бройка в кебапчийници и интернет клубове? Или може би с бежанците (за някои „нашественици“)?
Очевидно е, че „войната“ се употребява като метафора, както в съчетанията „война с престъпността“, „война с дрогата“ и т.н.
„Джихадът“ е подобна метафора – той също е с неясно дефиниран враг, който е едновременно и външен, и вътрешен. Който може да е и навсякъде, и никъде. Джихадът се опитва едновременно да превъзпитава и да убива. Ако ние започнем да употребяваме думата война в смисъл на „анти-джихад“, всъщност влизаме в същия сценарий като терористите. Колкото е безумен джихадът, толкова би бил безумен и един европейски анти-джихад.
Европа не бива да гради политиката си на метафори. Тероризмът е въпрос на специални служби, наблюдение, добра информация, бдителност, засилени мерки за сигурност.
Справянето с него не бива да се мисли като постоянно суспендиране на демократичния ред и гражданските права – напротив, запазването им е целта на цялото упражнение. Вкарването на Европа в режим на постоянно „военно“, извънредно положение е всъщност това, което терористите целят.
„Войната на цивилизациите започна!“
Метафората на войната се разгръща в геймърски фантазии за сблъсък на цивилизации (и варварството). ИДИЛ е всъщност и геймърски проект – юноши проиграват на живо болното си въображение за власт, признание, секс, насилие и величие.
Европа – като все пак по-стара и може би по-мъдра – не би трябвало да изпада до това ниво. Ислямът е цивилизация от над милиард души. Малка част от тях са на акъла на ИДИЛ. Да обявим война на всички други би бил трагичен инфантилизъм.
„Християнските сили трябва да се обединят, това е „трета световна“ и Русия е с нас.“
„Войната на цивилизациите“ преначертава границите и създава виртуална реалност на „културно-религиозна“ основа. Да, Западът и Русия имат общи интереси по отношение на ИДИЛ и могат да сe опитат да си сътрудничат или поне да не си пречат в борбата с нея. Но това съвпадение на интереси не отменя и не омаловажава всички други въпроси, по които Русия е в конфликт със Запада. Заради евентуална подкрепа срещу ИДИЛ някой може би иска да изтъргува цялостна реабилитация на режима на Путин. Подобна „сделка“ предполага обаче затваряне на очите поне за следното:
– Русия е в Близкия изток с основна цел да си гарантира лост за поддържане на по-висока цена на петрола на световните пазари. Това би могло да стане с генериране на нестабилност и ограничаване на влиянието на Саудитска Арабия. И за двете цели Русия е склонна да изхарчи десетки милиарди долари за бомби и самолети: мисията ще е успешна само ако цената на петрола тръгне нагоре. Западът – от друга страна – няма интерес от висока цена на петролa.
– Русия застава твърдо зад шиитската ос Иран-Асад-Хизбула и я идентифицира като стратегически партньор за постигане на целите си. Ядреното споразумение с Иран уплаши Путин, че може да загуби влияние и подкрепа сред традиционните си симпатизанти в региона. Ангажирането му в битката с ИДИЛ е ясно позициониране в един от лагерите като предложение за дългосрочно взаимодействие.
От гледна точка на Запада обаче иранският тип фундаментализъм и ИДИЛ са доста сравними опасности. И като методи на водене на война и терористични операции, и като крайни цели – които и в двата случая са апокалиптични. Ако победата над ИДИЛ се окаже път към доминацията и възхода на шиитския фундаментализъм, Западът ще е сменил една смъртна опасност с друга;
– Украйна. Това, че един конфликт налага по-спешен дневен ред, не означава, че друг конфликт е изчезнал или е станал маловажен. Русия не се е върнала в международните отношения назад във времето преди агресията в Украйна. Поради това исканията за незабавно отпадане на санкциите срещу нея са по-скоро арогантни. В крайна сметка, санкциите ще бъдат свалени, когато Русия възстанови суверенитета на Украйна или поне постигне разумно споразумение за Крим и източните окупирани територии;
– ЕС и НАТО. Русия има интерес от разпадането или отслабването на тези организации и политиката й е насочена към оказване на натиск върху по-уязвими техни периферии като Прибалтика, Гърция, а донякъде и България. Този натиск може да се нарече по различни начини – „хибридна война“, „пропаганда“, „енергийна политика“, „обгрижване на пета колона“ и т.н., но да се отрича, че съществува е просто нелепо.
Точно толкова нелепо, колкото и искането за импийчмънт на Плевнелиев, понеже си позволил да говори за този натиск и необходимостта от ясна европейска стратегия за справянето с него. В крайна сметка става дума за факти, които трябва да се отчитат: без истерия, но и без затваряне на очите, сакън да не се обиди някой. Това мижане – характерно за Живковия режим – е станало почти условен рефлекс сред някои среди на българската политика. Но то не отива на една суверенна държава, а и опитът показва, че ползите от него са съмнителни.
„Казвахме ли ви да затворим границите, за да не стават терористични актове!“
Цивилизацията е въпрос на правилни разграничения и категоризации. Когато се работи с мърляви понятия, резултатът е нецивилизован, неугледен. Да, бежанската вълна затруднява борбата с тероризма и натоварва службите. Но не, не е тя причина за него, нито пък той ще изчезне, ако бежанците стоят затворени в лагери в Турция, Ливан, Гърция и т.н.
Голям интерес предизвика въпросът откъде са влезли част от атентаторите и дали е имало сирийци между тях. Все едно от това зависи генерално какво да се прави и с тероризма, и с бежанците. Да си представим, обратно на фактите, че всички извършители на актовете в Париж бяха сирийци от ИДИЛ, влезли като бежанци. Би ли значило това, че Европа вече няма никакви задължения по отношение на Близкия Изток, че може просто да хлопне вратата на всеки бежанец, да се изолира и да не се интересува какво става у съседите?! Щраусите, казват, използвали този похват в политиката си за сигурност.
Сигурността на Европа е свързана с тази на съседните райони – най-вече на Турция. ЕС има капацитет да намалява и регулира бежанския натиск върху съседите с прием на определени количества бежанци и това е по-адекватна реакция от заравянето на главата в пясъка.Това е част от политиката за сигурност на Европа.
Нещо повече. Проблемът с бежанците претърпя инфлация, защото стана обект на символно политиканстване от страна на новите Атили, шляхтичи, гали и пр. Полша сигурно няма и да забележи няколко десетки хиляди бежанци, били те от Централна Африка или Сирия. Същото важи и за останалите европейски държави, включително Германия, която е основен инициатор на политиката на контролиран прием.
Всъщност не става дума за логистични проблеми с настаняването на бежанците, нито толкова за дебат за сигурност. Просто бежанците станаха знаме на консервативно-популистките сили в Европа, които виждат възможност да се разправят чрез тях с проевропейски политици като Меркел. Едни мечтаят за вот на недоверие, други за импийчмънт: логиката е сходна.
Цивилизацията е мяра
Цивилизациите загиват, когато губят мярата и започват да преиграват, да се изхвърлят в една или друга посока. Когато започнат да бъркат метафори с реалности. Европа разполага с огромни ресурси – и финансови, и военни – и в този смисъл най-опасни за нея са кризите, които сама би си произвела. Като например една военна истерия срещу неясно дефиниран враг. А иначе решенията на настоящата криза не са дори толкова спорни:
– Засилени мерки за сигурност, включително координиране на службите на държавите членки на ЕС и партньори в НАТО;
– Координиран, общ контрол на външните граници с ясна политика на регистрация на всички влезли;
– Общ регламент по отношение на допускане и настаняване на бежанци; отсяване на икономически мигранти от бежанци и репатриране на икономическите;
– Работа по интеграция на мюсюлманските малцинства в държавите членки, най-вече Белгия, части от Франция и Великобритания. Изработване на система за ранно предупреждение по отношение на младежи още от училищата;
– Засилване на военните операции срещу ИДИЛ в Сирия във възможно сътрудничество с Русия. Изработване на приемливи списъци с терористични организации и легитимна опозиция на режима на Асад;
– Подпомагане на Турция за справяне с бежанците и гарантирането на границите й, но и помощ за кюрдите в Сирия и Северен Ирак. Тяхното изоставяне между два огъня е и неморално, и стратегически неразумно от гледна точка на Запада;
– Натиск върху Саудитска Арабия за преустановяване на подкрепата – идеологическа и материална, пряка или непряка, правителствена или частна – за ИДИЛ и нейния вид радикален ислямизъм. Натиск върху всякакви спонсори на джихадистите, както и върху купувачите на нефт от тях;
– Търсене на работещ баланс между шиити и сунити, враждата между които е в основата на конфликтите;
– Продължаване на работата по алтернативни източници на енергия…
Този списък с мерки не е изчерпателен, но и той е достатъчен да се разбере, че няма бързо и мълниеносно разрешаване на проблемите с тероризма и бежанците от Близкия Изток. Една военна евро-русийска операция „Св. (хан) Тервел Български“ – за която наш историк помечта тази седмица – може и да е от полза, но без останалите мерки от списъка тя най-вероятно само би влошила нещата. Или поне би оставила света такъв, какъвто е и сега. С атентати и хибридни войни срещу разума.
