Дискотека в Благоевград, на която по масите се е качил човек, облечен в защитен костюм срещу коронавирус; нощна атракция. Нещо като здравна стриптизьорка, която носи и новината за голямото "разсъбличане" - че вече няма от сутрин до вечер да се стои пред брифинги, а ще започнат да брифират и нощните клубове, щастливи от най-сетнешното си отваряне. Медиците от спешна помощ протестираха срещу партито, изтъквайки всички неволи през които са минали в последните месеци, за да запазят живота на мнозина. А станалото е скандално най-малкото по две линии - че 1) , изтъкват те, е подигравка с техния труд и 2) че, разбира се, в нощния клуб няма никаква дистанция и по всяка вероятност ще донесе на тях още много пациенти, след като опасността от заразата видимо не интересува никого в дискотеката.
Ако погледнем на това парти от малко по-далечна дистанция обаче ще станат ясни още много други неща.
В началото на изолацията, когато всички се прибраха по домовете и с трепет следяха всичко с пандемията, се роди и една невинна надежда. Тя беше, че коронавирусът по някакъв начин все пак ще успее да донесе и някаква промяна. Тази промяна, предполагаше се, ще даде предимство на онзи свят, който се беше събрал до своите социални основи - медици, учители, доброволци. Изглеждаше така сякаш почти всичко останало най-сетне е лъснало като излишна финтифлюшка, като нещо незадължително, неважно, което отдавна е можело да се пренебрегне. Това сгъване до ядрото на професиите бе дори радостно: най-сетне, казваше си човек, стана ясно кое е необходимо на този свят и кое не, без кое не можем никога, и кое не си струва. И занапред - невинно предполагахме - вече ще знаем кое е смислено и кое не и ще дадем по-голям кредит на основополагащото ядро от професии, които създават основите на социални свят и го държат да не падне.
Но ето, че той се сгромолясва - пред очите ни, светкавично, няколко дни след като мерките бяха облекчени. Зад тъй наречената "предна линия" чакаше старата предна - безгрижната, незаинтересованата, вкопчена в собственото си удоволствие тук и сега, за което едвам издържа няколко месеца и сега се втурва да го наваксва. Всички възгласи, че се надяваме "животът да продължи по нормалния начин" скрито означаваха и друго - да продължи, ако може, със същите приятни свинщинки. Дайте време на лекарите да си свършат работата, за да може веднъж да се мине през таз простотия, за да може и ние да заживеем както едно време и само да разказваме с патос на идващите поколения за това как войнствено сме стояли сами вкъщи и безропотно сме теглили и страдали по време на карантините.
Нито връщането на маските, нито затягането на определени мерки, в момента е нещо друго, освен чиновническо държавно отношение, което да симулира някаква дейност. Ако преди и закратко бе ясно, че животът няма как да се върне както преди, сега е кристално ясно, че ще се върне и още как и никаква пандемия не може да го спре. По същият начин, по който болен човек се кълне как веднага щом се окаже излекуван, ще се откаже и от всички глупости, които е правил; а два дни по-късно, вече изписан, се завръща по тях, така и сега обратното броене изтече и коронавирусът може да бъде лесно забравен. Дори есента, въпреки прогнозираният ръст от болни тогава, няма да успее да наложи кой знае колко сериозни забрани. Краят на пандемията дойде преди тя въобще да е започнала; това е голямата ирония. Ще ви я обясни не политик, генерал или здравен министър, а човекът, облечен в санитарен екип от глава до уши, станал център на Голямата компания в дискотеката, която празнува своето връщане.
Автор: Райко Байчев
