Голям позор, но връщане назад няма

"Това е голям позор, но връщане назад няма и трябва да си носим кръста", каза Станка Златева. Каза го минути след загубата си, донесла първия и засега единствения сребърен медал за България на Олимпиадата в Лондон.

Каза го в отговор на кретенски въпрос, типичен за журналистка, наточила се най-напред да "отразява" възторг от победа, а после сякаш още по-доволна в издевателството си след една лична загуба, опропастила общ отчет за случаен успех.

Каза го и заплака, вероятно спомняйки си тренировките, контузиите, надеждите, шамарите на треньора и напомпаните интервюта на спортни ръководители, планирали 7-8 медала, поне един от които златен. Станка сигурно до края на живота си ще помни и оня миг, когато загуби, за да отсече след това, че от нея нищо не става, забравила стотиците си победи и спечелените първенства.

Защото пак не оправдала надеждите и загубила среща, на чието триминутие присъстваха президент, ръководството на българската делегация, стотици българи, живеещи и работещи в Обединеното кралство, милион български телезрители и повече милиони зрители по света. Надали някой може да издържи товара на толкова очаквания и надежди.

Тая българка с тия си думи, отнесени към самата нея, изрази обаче чувството, което изпитват ония, които

истински се вълнуват от българското представяне на Олимпиадата

То е чувство за позор, за невъзвратима загуба, за невъзможност нещата да се върнат към по-добро - не от един състезател, а от всички, за които спортът има сериозен смисъл. Той се обезсмисля, когато се види, че нищо не става; или ако става нещо, е все по-зле.

То не може да се разсее от"туитванията" на президента за светлото бъдеще при срещи с българи току след финала на Станка: "Нови приоритети, индустрии, клъстери и, разбира се, кадри, които да могат да движат тези индустрии напред. Това е рецептата на всички богати държави." За клъстера "спорт" - нито дума.

Както Олимпиадата, така и българското участие още не са свършили; много е възможно да има и друг медал, много е възможно до нещо повече от четвърто място да стигнат и волейболистите; много е възможно цялата шайка, разстилаща се около неколцина български спортисти и един-два сравнително прилични отбора, да отчете представянето като относителен успех в "условията на нарастваща конкуренция и икономическа криза". За малка и бедна страна - толкова; я вижте Турция.

Както са тръгнали и вървят нещата, изглежда обаче напълно невъзможно в скоро време български спортисти да постигнат онова, което беше норма преди петдесетина години за същата малка и бедна страна. Каквото и да се говори, представянето в Лондон ще е малко по-добро от това през 1952 г. и значително по-лошо от всички следващи олимпиади.

Ако има някакви изгледи за бъдещето на спорта, те надали ще се различават много от състоянието преди 1952 г. Колкото и зали да обещава премиерът; колкото и да дрънчи на все по-кухо патетиката на президента, че пак сме показали какъв отбор можем да бъдем; колкото и да се крие действителността на спорта ни зад личния неуспех, представен като общ успех.

В тези обещания, в тая патетика, в тая слепота се разкрива позорът

Не е позор загубата на един финал, натоварен с очаквания за злато. Но никое олимпийско отличие не може да скрие позорно разпадналата ни се спортна пирамида, разсипала се в подвижните пясъци на т. нар. преход. Понеже светът тия дни е Олимпиада, спортът е най-видимото свидетелство за разпад у нас на всичко останало, което създава усета за стабилност и увереност на едно общество в себе си - промишленост, селско стопанство, образование, здравеопазване, полиция, армия, културна индустрия и т.н. до задължителните часове по физическо възпитание, обществените басейни и спортни площадки.

Липсата на победи само подчертава очевидността на липсващите стабилност и увереност в обществото ни. Но наред с тия мъгляви чувства много по-болезнено действат и прости картинки, косвено свързани с олимпийските игри.

Ако ви се случи да се мотаете тия дни из олимпийската столица и не сте примерно премиерът Борисов да се дивите колко мръсен бил Лондон в сравнение със София, ще видите тъкмо това, което тук преди време го имаше къде в зачатък, къде добре развито. Именно то изграждаше спортната пирамида, на чийто връх стояха доста повече медали.

Наистина, може да се учудите на ония very British черти, с които мнозина жители на Лондон не обръщат внимание на най-световното събитие. Мнозина повече се вълнуват от махленските дербита по крикет и ръгби по паркове и ливади, които, бяха ли на разположение на Софийската община, щяха да бъдат коснати за мол, бензиностанции или затворен жилищен комплекс, а не да стоят свободни за хвърчила, гоненици, игри на топка и езда. Ще се учудите и на пълните квартални басейни, на колоездачните алеи, на здрави катерушки и на почти селските блата и рекички в една световна столица, в които дядовците риболовстват,

а децата джапат и гонят патките

Ще се дивите и на плей групите с фарфалаци, състезаващи се с подарени от някоя църква колички или седящи в легени да гребат като моряци под команда на някоя доброволка - ужас при тия температури и опасности от настинки. Няма как да не си спомните за "тоталитарните издевателства" , когато видите строени под свирката на учителя по физическо питомци на детски градини и начални класове, все с униформи.

Тук нека не стигаме до множеството гимназии и университети, чиято спортна база и чиито питомци биха ударили в земята по какъвто си искате спорт повечето нашенски съоръжения и трениращи главно из дискотеките гимназисти и студенти; за войската да не говорим.

Това или подобно нещо може да видите почти навсякъде в столиците, градовете и селата на страните, водещи по броя медали именно в спортовете, които изискват големи държавни, обществени и лични инвестиции.

Вярно, спортът е и пропаганда, лъскава витрина, която не винаги отразява онова, което е по складовете. Но не по-малко вярно е, че той свидетелства за оная нормалност на обществото, в която позор е именно илюзорната вяра, че няколко медала скриват действителното му състояние на разпад.

Но, както каза Станка, връщане назад няма и трябва да си носим кръста. Ако има някаква утеха, може да е в това, че далеч по-голяма и богата Турция засега е още по-зле от нас на Олимпиадата. Тя обаче си носи полумесеца и не се вълнува толкова от липсата на спортни успехи.

Димитър Денков
Сега