Чета поредната информация, че България е една от страните с най-малко трансплантации в Европейския съюз, а списъкът на чакащите непрекъснато се увеличава. Че вниманието към донорството и трансплантациите не бива да стихва и не бива да е кампанийно. И съм 100% съгласна с това.
Според мен обаче проблемът с донорството в България има решение. Трайно. И не е сложно.
Във въпросника за нова лична карта, освен всичко останало, трябва да бъдем питани дали сме съгласни да бъдем донори, ако изпаднем в мозъчна смърт - ДА или НЕ. И това да се отбелязва с число, буква или знак в самия документ - така, както се отбелязват множество данни за нас в личния документ.
По този начин, ако възникне донорска ситуация, се проверява личната карта на пациента, не се питат близките му, които са изпаднали в шок. Те се осведомяват със съответното внимание, деликатност и грижа, че решението е заявено официално от самия човек, когато е бил в пълна кондиция и съзнание. Дали е правилно или не, то е взето от възможно най-правилния човек и няма да тежи на съвестта на роднините.
Мой познат ми разказа следната история: "Преди три години кака, след уж лека оперативна интервенция на гърдата, внезапно изпадна в кома. Сутринта отиваме да я видим в хирургията, а те тъкмо я преместили в Отделението за анестезиология, реанимация и интензивно лечение. Съпругът ми и единият ѝ син отидоха в хирургията да питат какво се е случило. Пред болницата през това време дойдоха още наши близки. Всички плачехме. Потърсих началника на интензивното отделение. Той ме прие в кабинета и ми съобщи, че пациентката е изпаднала в клинична смърт. В този момент мозъкът ми блокира. Трескаво започнах да питам как се е стигнало до там, какво правят за нея, какво трябва ние да направим, можем ли да я закараме в друга болница, как да ѝ помогнем. Той отговаряше на всичките ми въпроси с грижа. Каза, че е подходяща за донор, защото всички други органи, освен мозъка, са здрави. Чух това изречение, но го игнорирах мигновено. Съзнанието ми казваше, че тя ще се оправи, няма друг начин, че това, което ми говори докторът, е илюзия - сън, от който ще се събудим и тя ще е оздравяла. Когато после обяснявах на близките ни какво е казал лекарят, предадох всичко друго, без последното. Тази информация мозъкът ми я бе потиснал – едва след погребението изплува болезнено в съзнанието ми".
Примерът е показателен. А може да бъде спасен живот!
Автор: Анита Чолакова
