Вече от 25 години Германия е обединена. За този четвърт век Западът и Изтокът наистина се сляха, но редом с това в някои отношения си останаха различни, дори чужди. Германците се оплакват от този факт, но това всъщност е типично германско свойство. Защото различията между Запада и Изтока, между Севера и Юга са съществували през цялата германска история. Нашите френски съседи са свикнали открай време да си имат централна и централизирана държава, за германците обаче това е по-скоро необичайно. Германия винаги е била съюз на държави, съюз на региони, съюзи на различията.
Четвърт век след онова политическо чудо, което обедини страната, Германия се радва на симпатии по цял свят. И на признание. Германия е важна държава. И страна с невероятна икономическа мощ. Страна със социална система, на която се възхищава цял свят. Страна, която залага не на военната сила или на оръжията, а на дипломацията и сдържаността, на силата на убеждението. Германия се превърна в една дълбоко цивилна република – за разлика от германския Райх, който беше страшилище за своите съседи, а в определен момент – и за целия свят.
Германия е една от най-влиятелните страни в света
Германия – и най-вече Ангела Меркел – днес привличат вниманието на света. Макар че Германия не е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, думата на страната и на нейната канцлерка тежи. Не само в Европа, но и по цял свят. Германия, тази предпазлива и колеблива велика сила, наистина има огромна политическа и икономическа тежест и навярно влиза в петорката на най-влиятелните държави на земното кълбо. В същото време обаче страната е несигурна: несигурна в своята самооценка. Тя все още не се справя с новата си роля и с очакванията, които светът стоварва върху плещите ѝ. Знае, че трябва да поеме повече отговорност, нещо повече – твърди, че го желае. Всъщност обаче, дълбоко в душата си не иска повече отговорности. С други думи: ще ѝ се най-вече да бъде една голяма Швейцария.
В политическо отношения Германия е неразривно свързана със западния свят. Днес не е възможно да се лавира, както правеха германците по време на Студената война. Въпреки това днешната република се люшка: между един просветен и рационален политически прагматизъм, от една страна, и очевидно непреодолимата си склонност към романтиката, към изблиците, към непредвидимостта, от друга. Дори самата Ангела Меркел, която като канцлерка е въплъщение на рационалността, не може изцяло да се освободи от тази обремененост.
Нека да си припомним как след катастрофата във Фукушима тя от днес за утре реши, че Германия трябва да се откаже от ядрената енергия – изобщо без да е пресметнато колко ще струва това на една голяма индустриална държава. По същия начин Меркел постъпи и сега, когато, водена от хуманни мотиви, отвори границата за бежанците, загърбвайки всевъзможни правила и уговорки – за огромно удивление и раздразнение на европейските съседи. За тях решението беше шокиращо, а един премиер го нарече дори „морален империализъм”.
Германският уклон към романтиката
В същото това време по определени въпроси в Европа Германия се държи почти като даскал – например по време на еврокризата. Това нейно поведение дразни например Мадрид и Париж, но най-вече Атина. Защото Германия показва икономическите си мускули, защото диктува правилата на своите европейски партньори. Всъщност по този начин Германия поема своята отговорност – и заедно с това страда, когато я критикуват заради тази поета отговорност. Защото – от германска гледна точка - тази критика е незаслужена.
„За Германия кат мисля още, до зори не мигвам нощем” – това пише преди 170 години големият поет и майстор на иронията Хайнрих Хайне. Тези лоши времена вече са отминали. Въпреки това Германия все още е страна, която цени повече Русо, отколкото Волтер или Джон Лок. С други думи: която по-лесно се поддава на изблика на романтични чувства, отколкото на рационалната и прагматична мотивация. Е, днес никой не си губи съня поради това, но приятелите, съседите и партньорите понякога доста ни се ядосват.
Коментар на Александър Кудашев за "Дойче веле"