През януари организирахме с приятели разходка в планината. В хижата, до която обикновено завършва преходът ни, пристигнахме мокри и премръзнали. Взехме си топла шкембе-чорба и по малка ракия и побързахме да влезем в трапезарията. Пред разпалената камина, разбира се, нямаше места, но все пак успяхме да се посместим в ъгъла.
„Докторът“ (един от „постоянното присъствие“ в неделен ден), успял вече да подпийне, представяше пред малобройната публика седмичния си монолог:
- Ех, де да беше Сталин сега, що предатели щяха да висят на дърветата! И железен ред щеше да има – крадливите чиновници щяха да са озаптени, а мързеливците, пройдохите, пияниците, дългокосите и наркоманите щяха да са в лагерите да „трошат камъни“. Сталин именно тях, непродуктивните и ненужни на обществото, е впрягал в работа и то напълно справедливо. Индустриализирал е Съветския съюз и победил във Втората световна война. Какво значение има колко са измрели?
Достолепен мъж, на около петдесет години, го изгледа с огромно и нескривано съчувствие:
- Докторе, докторе! Повече трябва да се чете, докторе, по-малко да се пие!
Спомних си тази история, когато преди месец в автобуса млад мъж, на около двадесет – двадесет и една години, разпалено преразказваше чутото от баща си колко спокойно се живеело по време на управлението на Тодор Живков, как били построени огромни заводи и комбинати, имало работа за всички, животът бил уреден и хляба струвал двадесет и шест стотинки.
Баща му не му беше разказал за идеологическия и политически монопол, за преследването на различномислещите, за икономическата ефективност на заводите и комбинатите, за липсата на елементарни стоки за потребление и за понятието „дефицитни стоки“, за това, че за да си купиш части за колата, трябваше да имаш „свой“ човек, който да те заведе при управителя на магазина. Той пък, възползвайки се от липсата на основни неща, управляваше държавния магазин като частен, своя собственост и как му излизаха сметките само той си знаеше…
Така беше и за телевизора, и за хладилника, и за автоматичната пералня, и за …
Факт е, че през последните няколко години все повече хора с умиление си спомнят за „доброто старо време“. Дори част от надеждите в това отношение бяха насочени към Бойко Борисов. Е, той умело ги „осребри“ във власт, без всъщност да ги оправдае, но това е друга тема…
В интерес на истината социалистическата партия също умело заиграва на тази струна, но тя няма голям избор – важна част от избирателите й принадлежат към тези носталгично настроени хора.
Това идеализиране на миналото изглежда наш, роден феномен, но всъщност се проявява повсеместно в бившите социалистически страни. А историята разказва и за други негови проявления, по друго време и при други обстоятелства.
През пролетта на 1793 г. общото положение на Френската революция се влошило. Войските на монархическа Европа навлезли във Франция, а в самата страна избухнали роялистки бунтове в областта Вандея. През първите девет месеца на 1793 г. поражението и анархията заплашвали революцията. Икономиката на страната се разпадала. Хората, особено в градовете, искали контрол върху цените и редовно снабдяване с храна.
Парижките санкюлоти били крайно недоволни от либералната политика по отношение на цените на хранителните продукти. Тяхното недоволство било най-добре сумирано от Жак Ру и неговите „Бесни“ и се изразявало в две прости схващания:
- свободната търговия е в интерес само на спекулантите и носи само страдания на бедните;
- за слагане на край на спекулациите следва да се приложи сила.
Налице било и едно изненадващо идеализиране на миналото. През юни 1793 г. Жак Ру в едно изказване пред Конвента противопоставил безгрижния живот по време на „стария режим“ със страданията, които хората трябвало да изтърпяват при революцията, която уж била в тяхно име. Очевидно и градските и селските радикални кръгове били недоволни от богатите, които според тях само използвали революцията, за да печелят от хаоса на пазара.
Познато, нали? Тежка икономическа криза, вихреща се корупция, откъснала се от хората върхушка, физическото оцеляване на най-бедната част от населението е поставено под въпрос (което „едно време“ изобщо не е стояло на дневен ред), безперспективност и отчаяние, огромно разделение на бедни и богати.
При такава ситуация е неминуемо носталгията да обхваща все повече хора и този процес закономерно поставя на дневен ред въпроса за „цивилизационния избор“.
След 1997 година и окончателното отричане на комунизма, след приемането на страната ни в НАТО и ЕС политиците приеха, че изборът е окончателен и няма повече нужда техните действия да са насочени към доказване на неговата целесъобразност. Оказа се, че преценката им е напълно погрешна – тежката икономическа криза провокира настроения и виждания, които поставят под въпрос този избор.
Проявление тези процеси намериха и в протестите през месец февруари, на които бяха издигнати искания за национализация, отнемане на лицензи и концесии от чуждестранни компании и повече държава (която несъмнено има своята роля при регулиране на процесите в системите и разпределение на събраните в хазната финансови средства, но с цел да подпомага действието на пазарните механизми, а не да изземва функциите им). Неизвестно защо, някои анализатори бяха изненадани от тези искания – напълно логично и обяснимо е, че след като на хората не им стигат парите да си платят сметките за ток, няма начин да възхваляват и да се прекланят пред „невидимата ръка на пазара“.
Осъзнавайки развиващите се тенденции и възползвайки се от настроенията в обществото, някои политически формации заложиха в програмите си мерки, насочени точно в тази посока. Те призоваха дори за напускане на НАТО и ЕС и промяна в ориентацията на страната. А за вдъхновяващ пример по новия път, който ни чертаят, сочеха Китай и техния модел на социализъм, Венецуела и модела на социализъм на Уго Чавес, политиката за увеличаване на доходите в Беларус и прокламираха приобщаване към Русия и Индия.
В същото време по никакъв начин не обясниха защо стотици хиляди хора от цял свят искат да живеят в Западна Европа, САЩ и Канада. И защо се стремят да осъществят това си свое желание дори и с незаконни средства понякога. А почти никой не емигрира в Китай, Венецуела, Беларус, Русия и Индия.
И така – изборът е като в оная притча за хълма – някои хора стоят в подножието му, без никога да са мърдали, други го изкачват и виждайки, че има и други хълмове продължават, разрушавайки бариерите и спънките, залагани от крале, папи, правителства, безскрупулни предприемачи и подкупни политици. Трети – като видят, че има още хълмове, слизат обратно. Дори да им коства двадесет и три години.
Автор: Люпен Арсенов