Започвайки от разделението дали 18-и или 19-и февруари (по нов стил) е денят, в който отбелязваме гибелта на може би най-светлата личност в националноосвоботителното движение, и стигайки до отделното усещане на всеки човек за делото на Апостола, трябва да кажем, че предходните два дни не минаха без политическо нахалство, дребнотемие и пазарлъци за безсмислените избори в края на март.
Не се спряха, уважаеми читатели! Нито за миг! Нито пред Левски, нито пред живота му, нито пред паметта му. Не спряха да редят листи, да си ходят по пленуми, конгреси, кръгли маси, да пръскат слюнка в ефира, да си подлагат по пътя за вота. Някакви измислени хора се борят за по-предна позиция в листите, други им спретват компромати, трети крещят самоотвержено за някаква генерална промяна, която ще дойде с тяхното избиране. И толкова много безсмислие в толкова скръбни дни за народа ни.
От другата страна, тежки интелектуалци се активират да занимават обществото с вечните теми за гроба на Васил Левски и предателството му, карат се помежду си, демонстрирайки нещо си за пред хората, и този глуповат сценарий замлъква, като дойдат речите и цветята от елита на държавата. А те - все тъй изкуствени, напудрени, заекващи, излишно патетични и високомерни. После поднасят венци от разни министерства и после вали сняг и вече няма никой...
Той обаче няма нужда от всичко това. Не за него се бори. И поради това Левски остана жив във времето, а за вас след няколко години никой няма да си спомня. Може да говорите каквото искате на народа си, но той пак няма да ви слуша, а ще извърта глава и ще дири своя си Апостол.
Понеже Дякона беше сред хората и се бореше за просвещението им. Вие сте далеч от тях и се борите за себе си. Не сте способни да се смирите, нямате доблест да млъкнете за миг и да сведете глава, защото вашата Голгота са едни избори, неговата Голгота беше спасението на цял един народ. Народ, който пази Левски в сърцето си като упование, но и народ, който чете и не привежда в дела заветите на Апостола си.
Автор: Румен Скрински
